История за един шпионин

Света в който попаднах след разгромът на С.И.Е.Л  бе интуитивно подбран от
 подсъзнанието ми. Докато поглъщах формулата за прекосяване, споменът за съня с 
 цепелина и  книжарницата се върна.  Исторяита  за Меолвен  и опияняващата идея
 да се срещна с майстор от такава величина ме дръпнаха към самата сянка в която 
 подвизаваше сега той.
Света на тази сянка се наричаше с две  имена. Всички използваха този приом 
 според  парчето земя което посочваха.  Ауранокс бяха група  острови в студения 
 север, а  Урсавокс  бе  главната  позната земя. Това  са  най-разпространените 
 наименования, изречени на езеика на Ронесет. Тук  никой не споделяше идеята за 
 цялостен  свят, или пък местнитепросто не искаха да  обобщават нещата. Но това
 всъщност бе нещо, което тогава още не знаех. 
Осъзнах  се в кривата на  малък поток, проправящ си  път през дълга поляна 
 обградена  от висока гора. Съзнанието ми  ме подтикна  веднага към мистълта за
 Меолвен, прочутият воийн на  Шанлонг Джин.  Но затова, разъмът ми ме посъветва 
 първо трябваше да опозная света около мен. Та аз дори не говорех потенциалните
 езици на  хората тук,  които само предполагах, че са хора.  Съвсем спокойно 
 можеха да са и изверги. Ха!
Започнах, като  пих вода от потока  и покорих  идващото на вълни чуство за 
 страх,  с  невъобразимо  глупави мисли  отправени  към   собственото  си сърце 
 След  това се  заех да  търся пътека. Все  пак бях по средата  на огромна гора 
 Едва ли Меолвен би наминал да събира гъби в раьона, много  скоро, май бе добре 
 да разузная наоколо, каде бях попаднал. Природата тук бе наистина изключителна 
 нещото с което се бях примирил, че няма да видя повече на Земята.
Високи като сгради  странни  дървета растяха  в този  край. Издигаха се на 
 тридесет разкрача  едни от други, а от всяко едно  се виеха съвсем нови за мен 
 звуци:  писъци  на странни птици, дращения  на  малки бозайници или неща много 
 близки на тях по биологично съоражение. Също чувах жужене  на насекоми, заедно 
 със странно ехо, от скърцането на самите високи  прави стволове. Дори камъните 
 под  краката ми  бяха от съвсем  друга  величина, носещи оттенъци  на пурпорно
 оранжево и змиийско-зелено. На допир бяха познати, но и съвсем  различни. Тази
 сянка наистина бе сътворена под знака на някой артистичен майстор плетач - още 
 едно нещо което ме накара да се почувствам нужен тук.
Кра нямаха място в свят като този! Ръцете  ми събраха сила мигновенно. Бях 
 решен  да  отмъстя  за моята Земя  и това  бе последната  капка  на безстрашие 
 впиваща се право в моето сърце.
Бежава кална пътека с чевеникави оттенаци идващи от странната пръст в тази 
 част на  гората, се процеждаше като  отдавна забравен, изпаднал  от ръцете  на
 влюбена  девойка конец,  върху  зеленикавият  плетен  килим  от  горски  лишей
 Проврях  се през  няолко бодливи  храста  и ве  още прогизналите ми  от потока 
 ботуши  стъпиха  на птъеката  която си лечеше  бе  утъпкана  от човеци. Дивите  
 животни имат други навици, когато ставаше  въпрос за пътеки и горска логистика 
 Това  под ботушите  ми, определено бе  използвано  от двукраки и умни създания
 Само се надявах да нямат дълги  уши или зелени лица, тогава  трудно щях  да се 
 впиша в обстановката с моята щутгардска червенобрадата лицева несгода. 
За  мой късмет тези  опасения се  потвърдиха само след миля. Ниски и доста 
 набити  чернобрадати  човеци, в  кожени  дрехи опънаха тетивата  на шест  лъка
 насочвайки  стрелите  си  в  лицето ми,  още преди да усетя  тихите  им стъпки
 Дългите  им  черни  и сиви бради  съответстваха  на сериозните  им лица и коси
 приличащи  на  корени от  върба, спускащи  се и  преплитащи  се  чак под пояса
 Шепота който си разменяха тези  диваци, напомняше арабска молитва. Имаше много
 безгласни звуци, и ако не  бях почти  сигурен че са ловци,  обсъждащи какво да 
 правят  с неочакваният  висок  странник носещ нетипични дрехи  по средата леса
 щях да си  помисля че ме проклинат, преди да изпратят стрелите си  към жалката 
 ми особа. 
Лъковете се проближиха на няколко разкрача, докато  аз стоях леко стъписан
 но  все още  с разсъдака  си, опитвайки  се да  разбера  също  толкова  за тях
 колкото и те  за мен.  Тогава  направих нещо глупаво.  Опитах се да  проговоря 
 Рискован ход, но  друго не ми  дойде на ум. Не бях запознат с тукашните  езици 
 затова избрах да ги поздравя на индийски.
Още  докато отронвах  последната сричка от  Намасте, бях  повален и сритан 
 здравата. След това завързан. Явно с приказки нямаше да мине. Поне за едно бях 
 прав,  нападателите ми  бяха ловци.  Докато ме  тътреха,  завързан и увесен на 
 дълъг  здрав  кол, видях  до мен още  два кола, които шепнещите  брадати  бяха
 вдинали на раменете си. На единият бяха  увесени десетина заека, а на  другият
 се кичеше трупът на огромна сърна.
Малко след час се отколонихме от пътеката и излязохме на поляна, където бе 
 организиран лагер. Около тридесетина брадати вършеха различни работи из лагера
 Сушаха месо, опъваха кожи,  точеха копия и  върхове на стрели.  Но веднага щом 
 моята висяща особа излезе на показ,  всички спряха и шепота им се разнесе като 
 съскане от гнездо на змии. Явно  аз бях атракцията днес. След като се измориха
 да шушнат и да ме бодат със стрли по задника, така че да подскачам, а те да се 
 хилят, всички се върнаха пак  към работата си.  Мен  ме захвърлиха завързан за 
 ръцете  и краката, до пъна на  едно  дърво, където  единствените две  безбради
 създания  смилаха подправки и билки в дървени купи. Приличаха да  са от женски 
 пол, кокотеха се доста,  шепота  им бе по-приятен,  а и под  кожените им дрехи 
 отчетливо се  очертаваха  женски гърди. Също косите  им бяха  някак по-тънки и 
 изтънчени, въпреки че и те приличаха на сплетени корени от върба.
     -Схинт  дал малтехлоа – едната  се обърна  към  мен, посочвайки  себе си и 
 приятелката си.
     -Хаех свис схилвепреех – продължи другата, и се изкикоти. Сигурно ми се 
 подиграваха - помислих си.
След като падна здрач, бях завързан за едно по-тънко дърво и там прекарах 
 студената нощ, докато всички брадати, които аз вече наричах –Малтелои, поради 
 липса на по удачно име спяха в добре скърпени колиби  с огньове, които димяха 
 през  отворените им  покриви и  ме караха да  се  чуствам още  по-самотен. На
 сутринта ме напоиха с вода, развързаха ми краката и под острието на три копия 
 поехме на пряко през гората. Явно шепнещите  се бяха наговорили вече какво ще
 с мен и сега дори провидението не можеше да ме спаси. Само се надявах да мине  
 безболезнено. Но  когато  минаха  няколко часа и излязохме на утъпкана горска 
 пътека, част от страхове ми отшумяха. Може би щах да  живея поне още една нощ
Леса се замени скоро от по-ниска гора,  по-суха и по-слънчева. Започнахме 
 да  се изкачваме  и слизаме  по осеяни с потоци възвишения,  докато гората не
 изчезна  и се  появихме  на върха  на средно  висока  заснежена  планина. Под
 билото на планината където  се бяхме насочили,  се виеха три каньона, впиващи 
 се в  голяма долина. Всеки канион  бе прорязан от средно-голяма река, а трите
 реки  се преплитаха  една в друга, малко  след като чезнеха канионите. Новата
 река  течеше  в безкрайни  хълмисти полета, а  бреговете й бяха осеяни поне с
 тридесетина  човешки поземлища,  които от  тази  височина  изглеждаха  съвсем 
 невзрачни. Когато  достигнахме  мястото  където  реките  се  преплитаха  вече
 бе  на  здрачаване.  Виждаха се  четири  дълги  поне  петдесет  метра, но  не 
 по-широки  от пет,  каменни  къщи и дървен  пристан  с няколко  доста  големи 
 плоскодънни  лодки с високи носове. След кратки преговори и солидно заплащане 
 от страна на моите пазачи, още четерима Малтелои,  трима мъже и едно младо но
 но  строго  момиче се присъединиха към ескорта ми. Взехме  една  от лодките и
 продължихме  по  тихата река. Луната  в  тази сянка бе  същата  като  земната
 въпреки  че самите цветове в този свят бяха  по-различни  и някак си тя ми се 
 струваше да сияе с оранжевият оттенък на готово за коване желязо.
Бе още тъмно, когато акустирахме в околията на малко поземлище. Грубо ме 
 изритаха  до  една  поляна, по  която  видях да се движат  сенкие на  няколко 
 огромни птици, кълвящи парче  месо, докато две  брадати фигури ги  наглеждаха 
 Изглеждаха питомни, но опасни. Аз заключих, че сме стигнали мястото към което 
 ме бяха повели, но  всъщност приключението  тепърва започваше.  След  някакви 
 пазарлъци ме дръпнаха и здраво завързаха за дървена конструкция, съвсем близо 
 до хищните  птици. Тогава ми  просветна – чудесно,  току що бях  спазарен  за
 храна  на пернатите зверове. От  това съм се опасявал винаги - да ми изкалвът 
 очите жив. Догади ми се. Затворих очи и хиляди мисли образуваха вихрушка като
 битка на непокорни ветрове, през тунелите в главата ми. 
Изведнъж нещо ме дръпна.  Очаквах  най  ужасното, но  не усетих болка, а 
 само  странично разклащане.  Инстинктивно отворих очи. До мен, на платформата
 върху която бях завързан се бяха хванали тримата ми първоначални придружители
 а четири  от  хищните птици захванали във  всеки  край с  огромните си  нокти
 дървената конструкция  ни издигаха във въздуха. Не можех да повярвам на очите 
 си. Брадатите до мен се хилеха и шепнеха нещо. Клатеше доста докато набирахме 
 височина и въпреки че бях овързан да  не падна, ноктите ми се впиха в дървото
 Платформата която птиците повдигаха всъчност не бе нищо особенно. Дълга дъска 
 не по-широка от стъпало, образуваше правоъгълник със скованата по-горе овална 
 дървена  подпора, която в двата си края  бе закрепена перпендикулярно  на две
 подобни подпори, имащи извити дръжки в крайщата си, които птиците захващаха с 
 нокти. Тримата  Малтелои изглеждаха  като боржуа  върху балкона на  вилата си
 хванали  се за парапета, наслаждавайки  се на гледката, докато аз тактично се
 опитвах да  скрия уплахата си. Единият от брадатите  подсвирна нещо и птиците 
 мигом  смениха посоката на  полета. Реката и бляскащите  огньове се стопиха в
 безкрая на нощта, заедно с моето съзнание. Бегло помня трескавият сън който в
 който се давих, плувах и пак се давих, докато накрая света не пропадна,  а аз 
 се събудих от звука на тъпани. Птиците се спускаха надолу, а черните сенки на 
 нощта започвхаа да се топят под светлините на градски прозорци и огньове. 
Големи кули мълчеливо прорязваха плътта на каменният град, а една огромна стена се
 гънеше като верига от стомана, разделяща нечие владение от околният свят. Птиците ни
 свалиха съвсем близо до една от кулите. Развързаха ме и след малко шушукания поехме постръмна 
 каменна улица, завихме и се изправихме пред друга каменна кула, по-мрачна от
 предишната. Тежка обкована врата се отвори и двама доста здрави на вид брадати се
 изкачиха от вътрешните стъпала. След кратък разговор аз бях предаден на тях. Заслизахме
 надолу и съвсем скоро се озовах в удобната си прогнила от миризма килия, лежейки на
 удобният си каменен под, слушайки стонове и хлипания идващи от всички страни. Чудесно –
 казах си аз, по-добре да ми бяха изкълвали очите жив.
 Сигурно се сещате, че оцелях. На следващата сутрин ме представиха пред Нарксмаьех,
 кралицата на всички Малтелои - кой да предположи, че брадатите бяха оправлявани от жена.
 След като ме огледа, тя бе решила, че съм пратеник на злото, покварен от Кра и скоро ще се
 превърна във превъплатен. Виждйки омразата в очите й, от усните ми се пророни
 единствената дума която се сетих – Сивънпри. Така ме бяха нарекли двете момичета в лагера
 на ловците. Всъщност това значеше “добър улов” на езика на малтелоите, пожелание за
 късмет и просперитет. Аз и идея си нямах, но това бе първото което ми дойе на ум. Щом го
 изрекох пред кралицата, тя промени злобният си поглед и отмени прибързаното си решение,
 да бъда екзекутиран. Дори ме провъзгласи за свободен. От този ден аз заживях във Тсуххел,
 столицата на Малтелоите, които си имаха друго име разбира се - сами се наричаха Джих, но
 аз и сега си ги наричам Малтелои, което значеше корона, или коса. Всъщност кореновите
 израстаци на главите им служеха като запас от храна. Когато през топлата част от годината
 имаше изобилие от дивеч и диви плодове, косите им ставаха сияйни, ала през зимата когато
 храната бе оскъдна те губеха красотата си, и наистина започваха да приличат на сухи корени,
 понеже всичката сила запазена в тях преминаваше към жизнените органи на малтелоя. Така
 те можеха да преживеят до месец почти без храна. Малтелоите правеха къщите си от дебел
 камък и когато не ловуваха копаеха въглища за ковачниците си, камъни за кулите си, пиеха
 около огромни огньове, и се бореха до изнемога като бикове. Нищо, че дори и най-високият
 от тях ми стигаше до гърдите, сила им не бе за подценяване - не един път бях жалко повалян,
 само от удър с хълбук в коляното, или глава в корема. А и жените им не си хич поплюваха,
 бяха не по-млко добри в бояот мъжете. Жалко, че никоя не ме харесваше за мъж.
 Е, след около четери години лов, спречкваия с атакуващи ни превъплатени и пиене на
 бъзовина, дойде и времето ни за раздяла. Понеже ръста ми бе като на човеците отвъд морето,
 от земята както те наричаха Вхаллентрас, аз приех предложението на Кралицата, да се
 превърна в неин шпионин. По този повод бях обучен в езика и обичаите на човеците от
 Урсавокс – Талунихи ги наричаха Малтелоите, а на собствения им език се зовяха – Ронесети.
 Така подготвян, поредното приключение лежеше в краката ми. А аз, копнеех и чаках момента
 да срещна високи хора, може би някой от тях бе чувал за Меолвен! Последното с което се
 заеха малтелоите бе да ме обучат в изкуството на боя. Ако изпаднех в беда все пак трябваше
 да знам как да смачкам двама-трима Талунихи. Любимите оръжия на малтелоите бяха
 семоса, кашкарана, сакрата и фишшентатата. Със тях и тежката си кусари броня те бяха една
 наистина внушителна сила. В решителният ден, преди церемонията ,лично кралицата ме
 покани в кралската оръжейница да си избера оръжие и броня според моите желания,
 пожелавайки ми късмет с задачата с която бях натоварен – да се внедря в редиците на Ронесет
 и разгадая плановете за военни действия на самият Император. В земята Урсавокс,
 Ронесетите бяха създали огромна империя, след поробването на целият континет, от който
 полвината бе населен с малтелои. Така тамушните малтелои се бяха превърнали в подвластна
 служеща раса на хората - Ронесети. Единствените свободни малтелои обитаваха северните
 острови Ауранокс и със силната си флотилия под командата на Нарксмаьех, все още оспяваха
 да запазят свободата си. Кастовата система в Урсавокс не позволяваше на който и да е
 малтелой да бъде издигнат во висок ранг в обществото, тази привилегия имаха само високите
 човеци. А аз, притежавайки подобна физика, се оказвах единственият шанс за Нарксмаьех да
 достигне до кроящи се планове на Империята, за превземането на Ауранокс. Въпреки, 
 чепоследните десетина години, войната бе поутихнала, след като превъплатените слуги на
 идола се бяха привърнали в огромна опатност и за двете фракции, със сигурност Империята
 на човеците, в лицето на Император Вартерион, не се бе отказала от жаждата си да покори и
 последните свободни малтелои, обитаващи северните острови.
 В първата седмица след като зимните снегове покрили цял Аураноскс започнаха да се топят,
 аз и двамата мои съзаклятници-малтелои, Шемваен и Облеосен, поехме към Урсавокс.
 Планът бе, аз под новата си личност – търговеца Мак-Алсен, а те – моите малтелои-слуги да
 оспеем да проникнем в столицата на Ронесетите – Ронеахаал и разгадаем плановете на
 Вартерион относно Ауранокс. Имахме стабилна сума от злато на разположение и шест
 месеца да превършим със задачата, за да можем да се завърнем преди снеговете отново да
 погълнат Ауранокс и ледовете да запречат морският път. В голямото пристанище на южният
 остров Ластеф, ни чакаше средено-голям търговски кораб, с който трябваше да пътуваме
 седмица на югозапад през бурните морета, достигайки огромната зямя Урсавокс, дом на
 човеците и поробената част малтелои. Навлякъл тежките роби на блогородник, аз и моите
 двама слуги бяхме оставени в малкият северен пристн на селцето Томлемор, докато ншият
 кораб бързаше да обърне курс, преди да сме привлякли ненужно внимание. Добре обучен в
 езика на Ронесетите аз спазарих от местният велможа кола със четери коня, на която
 натоварихме оръжия, провизии и останалото ни злато и поехме по дългият път на югозапад,
 към сърцето на Урсавокс, където се намираше столицата на империята. Почвах да чувствам
 големината на задачата, която щеше да донесе слава на името ми, или моята смърт.
 Урсавокс бе по-опасно място от островите, но аз имах до рамената си двама верни приятели.
 Шемваен не бе от най-приказливите малтелои, но по-добър войн от него нямаше в цялата
 армада на Аурнокс. Бялата му брада и годините му повече от сто, бяха закалили волята му и
 малкото съвети които ми даваше той по пътя се оказваха винаги от изключителна важност. С
 негова помощ оспяхме да отбегнем пътищата по които биха ни причаквали бандити и
 неколцината пияни човеци, които се опитаха да се спречкат с нас из претъпканите таверни в
 които спирахме за почивка, бяха безжалостно наритани, бързо подвивайки си опашките си
 като псета. Облеосен носеше друг характер. Доста по-млад от другаря си, той бе изучил
 тайните на малтелойската магия. Всеки път когато се изгубехме по пътя, той се превръщаше
 в ястреб, разузнавайки кои проходи са най-угодни и кои реки бяха прелели, поглъщайки
 селските пътиша под себе си. Майсторството му бе толкова голямо, та дори дивите зверове
 му се подчиняваха и когато се няложеше да нощуваме на открито, ни един вълк не ни
 беспокоеше. Той също имаше безгранично знание за Ронесетите, техните обноски и маниери,
 така че с негова помощ винаги оспявах да спазаря каквото ни трябваше на двойно по-ниска
 цена, а велможите винаги оставаха с високо впечатление за мен. Но имаше едно нещо за
 което никой от нас не бе потготвен напълно – превъплатените. Ауранокс бе доста на север и
 там идолът не бе покварил с такава сила както югът на Урсавокс. Чувахме истории за цели
 селища избити, за пълчища от превъплатени изправяйки се срещу армията на Империята.
 Колкото повече на юг отивахме толкова по-често се чуваха подобни разговори из таверните.
 Хората бяха наплашени до кости, дори в езика на малтелоите тук се усещаше боязън, нещо
 което не бе присъщо вобще за тези обитаващи островите. Дали наистина положението бе
 извън контрол, както тръвдяха някои, или слуховете бяха преувеличени? Скоро щяхме да
 разберем.
 Бяхме преполовили вече пътя си до сотлицата, когато се натъкнахме на първият превъплатен.
 Денят бе към края си и ние решихме да стъкмим лагер до близкият крайпътен поток.
 Оставихме конете да пият от него, а ние се заехме да правим малък заслон, заради бурята
 която се задаваше. Изведнъж високо цвилене и тропот прикова вниманието ни. Конете се
 разбягаха, погнати от черно създание, тичащо след тях - полу на два, полу на четери крака.
 Без съмнение бе превъплатен. Шемваен нададе боен вик, привличайки вниманието насъществото 
и вдигайки бойната си секира. Извергът се затича към него. Мечът ми изсъска от
 ножницата, но бях поне на петнадесет метра, когато малтелоят и превъплатеният се сбъскаха.
 Ударът на Шевмаен бе отправе към главата на превъплатеният, но съществото го отклони с
 почернялата си ръка и се нахвърли върху приятелят ми. Двамата се претъркулиха няколко
 пъти и видях как ноктите на обсебеният от Кра се впиват в рамото на спътника ми. Мечът ми
 блестеше под последните лъчи на слънцето, когато ястрбът – Облеосен се вряза в
 преплътения, възвъщайки номалната си форма и поваляйки го настрани от Шемваен. Докато
 Облеосен се търкаляше заедно с изчадието, аз връхлетях и тихото острие на меча ми разсече
 врата на превъплатеният. Той изстена зверски, а Облеосен вадейки кинжала си, довърши
 демона, забивайки го дълбоко в черепа му. Шлемваен изправяйки се ранен, изрева, прокле
 мръсника и на свой ред заби секирата си в черепа му, докато собственатра му кръв се
 стичаше по раздраните му дрехи и разкъсана броня. Бурята дойде по-рано от очакваното.
 Бяхме загубили два от конете, а аз трябваше да стоя на пост, докато Облеосен обгрижваше
 раните на приятелят ни с малкото билки които бе оспял да събере наблизо. Може би
 историите бяха истина. Може би, наистина превъплатените бяха плъзнали навсякаде.
 Следващата сутрин пристигнахеме в близкият град Фаратрам, където научихме, че дузина
 превъплатени са опитали да преминат през портите предната нощ. Явно не бяхме
 единствените нападнати. Настанихме Шлевмаен при останалите ранани ронесети и
 малтелои, участвали в снощната битка, за които се грижеше местният знахар. С Облеосен
 прибрахем конете в конюшните, след като заехме една голяма стая в странноприемницата и
 се насичихме към главната кръчма на града, наречена Куцият Вълк. Ронеетите предпочитаха
 да изработват домовете си от масивно дърво и Куция Вълк не правеше изключение. Бе
 двуетажна сграда, като вторият етаж бе отворен, с огромен покрив от дърво и печени
 керемиди, под който бях опънати четиридесет дълги маси. Все още бе студено, дори да бяхме
 вече доста на юг, затова там имаше само неколцина кароиграчи, двама ронесети и петима
 малтелои. Първият етаж бе претъпкан и въпреки топлината на трите огнища горящи там, с
 Облеосен взехме халбите си с малиново пиво и седнахме на маса горе. Докато объждахме
 плановете си за нататъшното пътуване, единият от ронесетите се приближи, направи
 реверанс към мене и заговори:
 -Харкае’ио, благи. Моето име е Ирмак. Бих те ли желали да се позабавлявате с нас на игра
 карти? Ние играеме на дребни монети, със сигурност това за вас ще бъде едно изключително
 развлечение, благи.
 Човекът който се усмихваше до уши пред мен, бе не на повече от тридесет години, но му
 личеше, че се бе отрудил за поне още толкова. Прошитата му дънеста шапка и непраните
 панталони сочеха, че е или фермер или, принадлижи към класата на занаятчийските гилдии.
 Такива лукави картоиграчи със сигурност търсеха богаташи, на какъвто приличах, за да ги
 омагьосат с ябълково вино и отмъкнат парите им. Мазната му усмивка и уважителното
 “благи”, с което се ронеше от устата му, бяхя ясен знак който потвърждаваше това. Но аз
 реших че ще ми е полезна информация от групата местни, затова реших да приема
 предложението.
 -Харкае’ел, камир. Наистина, студено е днес, а и след тези ужаси които върлуваха миналата
 нощ, ще се радвам да споделя компанията ви и да поиграем малко. Но нали нямаш нищо
 против и моят слуга да се включи, не искам да го оставям сам, има навика да се напива до
 безсънание.
 -Съвсем не, благи. Заповядайте на нашаат маса!Така взехме питиетата си и се преместихме 
при останалите за да залагаме на една игра, чието
 име бе Синдал. Тя се провеждаше между двама противници. На всеки се раздаваха шест
 карти, които бяха разпределяни в шест места, или позиции. Първата карта се наричаше
 инертна, втората мобилна, третата ритъмна, четвъртата активна, петата мъдра, а шестата
 волева. При започване на съвсем нова игра се хвърляше зар или монета да се определи кой
 ще дава стойността на първият залог. Ако залагането бъде прието от другият играч, двете
 инетрни карти се обръщаха, и този който държеше по-силната печелеше. Разбира се
 приемащият залога играч имаше право и да го откаже, но в такъв случей той трябваше да
 заплати изначално определен брой злато, като обещетение. Така който спечелеше инертното
 сървенование имаше право да определи мобилният залог. Който спечелеше мобилното
 съревнование имаше право да обяви залог за ритъмното, а този който го спечелеше, даваше
 залог за активното. И така докато не бъдат обърнати и двете волеви карти накрая, или някой
 не се откаже от залог. При отказване от залог, губещият както споменах, плащаше
 обещетение, но също останалите необърнати карти на двамата играчи се изчистваха,
 смесваха и се започваше нов рунд. В началото на всеки нов рунд, този който бе победил
 последното съревнование, определяше залога за инертната карта. За разлика от продупчените
 железни монети които бяха главната валута в Ауранокс, народите от Урсавокс използваха
 единствено златните. Главната златна монета бе голяма и кръгла. Също имаше една нарчена
 двойница, която представляваше по-малка по размери по-грубо изсечена монета и е една
 наречена третинка, голяма колкото нокът. С една третинка в империята можеше да се закупи
 самун хляб, а със триста големи, приличен меч.
 По средата на играта, щом видя че привършваме пивото си, единият от картоиграчите-
 малтелои понечи да ми предложи от тяхната крушова напитка, но аз учтиво отказах и като
 изтъкнах, че съм най-богатият на масата и изпратих Облеосен да поръча ядене и малиново
 пиво за всички. Предпочитах да не бъда отровен днес. Малтелоите останали да живеят в
 Урсавокс след като Империята бе превзела техните земи бяха бавно но сигурно загубили
 достойнството си и повечето от тях бяха по-нагли и подли дори от самите хора, които се
 славеха с тази черта. Разбира се имаше и изключения. Облеосен ми бе разправял, че
 съществува тайно братство измежду бедните малтелои в Империята, които потдържат
 старите традиции и чакат момента за да въстанат и възвърнат предишната сила на техният
 род. Също по пътя срещахме доста хора с благ нрав и висока чест, без значение към коя каста
 на Ронесетите принадлежаха. Но за жалост те не бяха преобладаващият вид на континента.
 Страхливци, лъжци и златолюбци изпълваха градовете н огромната Империя, а селяните и
 особено поробените малтелои бяха подритвани като кучета от велможите. Това бе огромната
 разлика между Урсавокс и Ауранокс. В Ауранокс имаше конфликти, арогантност, зоговори и
 дори на места кастовата система бе проникнала и там, но никога не се бе чуло, един малтелой
 да остави друг гладен или в беда, както и да не бъде готов да отмъсти за накърнената си чест.
 Богатите ловуваха наедно със бедните, и много често даряваха земи на тези които искаха да
 вдигнат собствен дом. В Урсавокс правилата бяха други. Група от стотина приближени на
 Императора притежаваха всички земи, налагайки данаци на търговията, занаятчийството и
 май-вече върху беднитеселяни, така че докато тяхната власт растеше, докато много от
 поданиците се тътреха мръсни и недохранени. И това не бяха само поробените малтелои,
 които почти не можеха да се издигнат в обществото. Бедни отхвърлени ронесети, страдаха
 наравно с тях също, въпреки че броят им бе значително по малък. Ръката на Империята бе
 непокорима и ако не бяха плъзнали служещите на Кра из юга, може би сега Ауранокс щеше
 да бъде под обсада, поемащ последният си дъх свобода.
 След като изгубихме малко злато и научих нужната ми информация от катоиграчите, с
 Облеосен се изплъзнахме под предлог че ни очакват и отидохме да поразпитаме стражите за
 снощният инцидент. Те бяха още стъписани от това което се е случило, но на драго сърце ни
 споделиха страховете си и историите, които са чували от юга. Превъплатени дори са семяркали 
до сами столицата на империята, превземали били стари мини, правейки ги на свои
 укрепления и унищожавали всичкия дивеч в горите. Селяните търсели спасението на
 големите градове, а в тях на площадите се организирали специални хайки за превъплатени.
 Говорело се, че самият император заплащал с злато за главата на превъплатен. Това ми даде
 надежда и един план се зароди в съзнанието ми.
 След шест дни, като Шемваен бе поукрепнал вече, тримата приключенци се събрахме на
 балкона в Куция Вълк където пихме като за последен път, докато им споделях плана с който
 смятах да се добера до самият император. Скоро закупихме нови коне, продадохме колата, и
 със скоростта на орли препуснахме към столицата.
 Ронеахал се извисяваше на три хълма, зад които се простираше виликолепието на
 планинският мсив Зенит. Замъците му покрити с мрамор преплитаха отблясъци помежду си,
 сякаш бяха магическата порта на самата планина. Платих допълнително на стражите за
 привилегията да влезем с оръжията си, а срещу още няколко двойници едно дрипаво хлапе
 ни показа най-добрите странноприемници и ни обясни как живота в града протичаше. Най-
 добре от обикновенните граждани в Роенхаал бяха заплатени стражите, селяните живеещи в
 околията, бяха главно занятчии или козари. Имаше две отделни касти велможи в стоилицата –
 Балмините и Ронелите, като вторите бяха по-влиятелни и имаха най-дилбоки връзки със
 самият Вартерион. Ронеахаал бе и духовното средище на Ронесетите. Тук бяха издигнати
 главните храмове на на единасетте мистични ордена, всеки занимаващ се с различен тип
 магия. Малтелои обаче в тези ордени не се допускаха и малцината, които селд поробването
 си бяха загърбили традициите на войството, практикуваха магията дошла от хората, на
 скришни и потайни места, далеч от очите на ордена. За селяните също бе забранено да
 изучават проникновенните изкуства, а най-богатите обикновенно имаха за прислуга ученици,
 завършили поне първото ниво на обучение в някой от ордените. Войнските изкуства, познати
 допреди не толкова добре на Ронесетите сега бяха достигнали друго ново. С помощта на
 поробените малтелои, Великите Саратини – най знатните сред войните на Ронесет, бяха
 извисили бойната си система на ниво достойно дори да си съперничи с традиционните
 изкуства на малтелоите. Ала непокътнато бе останало единственото магично изкуство на
 малтелоите - знанието за свързването със света на зверовете. Малкото които го владеели,
 никога не пожелали да го изтъргуват за шепа ориз, или дори торба злато. Ронеахаал бе и
 главното средище за тези които изкарваха прехраната си като кампареи. Това бяха служещите
 във войската на Империята. Ако не защитаваха градовете от превъплатени, те сабираха
 данъци за хазната от поданиците, или строяха флотилии с които трябваше да превземат
 Ауранокс, а след това може би дори и легендарните пустинни континенти, от където никой не
 се бе завръщал жив. Пазарите в Ронеахаал бяха безбройни, пълни с оръжия, дреболий и
 крадци, а на площадите, ежедневно се тълпяха циркаджий, провеждаха се двубои и се
 екзекутираха нежеланите, под блясъка на мраморните замъци.
 Кръчмата която избрахме да посетим гъмжеше от живот. Двама мъже и една жена – малтелои
 забавляваха пиещите с комедийна музика от техните струнни, отрупани с пера инструменти.
 Трите сервитьорки не смогваха на поръчките, докато двама здравеняци с дуспехи пазеха
 реда, наглеждайки изпод шлемовете си странниците като нас. Изпратих двамата ми спътници
 да пият на една крайна маса, докато аз се настаних под предлог че ми се бъбри, при едни
 застаряващи красавици, които само това чакаха и веднага се нахвърлиха с любезности върху
 знатната ми особа. Преди да успеят да спазарят нещо с мен, аз вече бях успял да науча от тях
 как да продължа с изпълнението на плана си. Разпитах ги кои са най-известните войни на
 града които събират доброволци и какви наемници мога да потърся в Ронеахаал. Посочиха
 няколко за които са чували, дори една девица, млада и войствена, която събирала компания за
 някакви невъзможни дела. Почти ме накараха да повярвам, че тя е раздърпана кофа и колкото
 й пари да и давам, няма да я привлека в легото си, докато тактично всичките те, до една ми 
сепредложиха на съвсем разумни цени. И то още тази вечер. Усетил че става тежко, направих
 таен знак и Облеосен дотърча за да ме изкара от тази неловка ситуация. Извиних се и обещах
 да се върна за да довършим уговорките си, веднага щом свърша със неотложните дела, за
 които моят подчинен ми бе съобщил ненадейно. Но те останаха леко разочаровани и не
 искаха да ме пуснат, докато не оставих двадесетина златни монети на една от сервитьорките,
 поръчвайки й да донесе на дамите всичко което пожелаят.
 Моите придружители останаха в страноприемцницата в която бяхме отседнали, докато аз без
 да губя време с отправих към северната част на града. Излязох на голям площад претъпкан с
 хора, търсещи в последният момент евтини стоки, докато слънцето се канеше да залезе.
 Почнах да се мотая, както ме бе учил Ловецът и съвсем скоро открих сергията на госпожа
 Ооел. Първоначално тя бе доста груба с мен и дори отказа да ми каже дали наистина
 съпругът й се занимава войнски подвизи, ала след като чу тропването на дебела кесия с
 жълтици, ушите й настръхнаха и изведнъж стана по-сговорчива. Набързо затвори сергията
 си, канейки ме да я последвам. Домът на семейство Ооел се намираше върху най-високото от
 трите възвишения на Ронеахаал. След като Ратиги, съпругът на госпожа Ооел видя златото
 което тя държеше, ме покани на маса в най голямото помещение за гости и нареди на жена си
 да сгрее вино. Докато пиехме му обяснявах надълго и нашироко историята на Мак-Алсен.
 Как съм израстнал от занаятчийско семейство от севера, как братята ми загинали след битка с
 малтелоите, как съм оспял да придобия влияние над гилдиите в моята област, чрез усета си за
 търговия и рисковани пътешествия по реките Зелени, Гаут и Слапнои. Разказах му как
 превъплатени атакуват и севера без спир и как след загубата на жена си и потомството си, от
 ноктите на Кра, съм се заклел да ги изтрепя до крак. Помолих го за помощ в тази моя задача.
 Ратиги не бързаше да отговря, но накрая се съгласи. Той и групата му от седемнадесет воини
 щяха да ме придружат, на лова за глави. Уговорихме се срещу три бели злата, мярка която се
 равняваше на дванадесет хиляди големи жълтици, да ми отстъпи три от всеки седем събрани
 глави на превъплатени, за триседмичният ни поход. Тръгвахме утре слетобяд.
 След като госпожа Ооел ме изпрати, а аз се върнах при моите приятели и им съобщих
 новините, те не бяха особено доволни, че съм изтъргувал полвината от наличното ни злато за
 афера която не бе сугурно, че ще ни гарантира благоволението на Императора. За три
 седмици поход с толкова голяма компания едва ли бихме събрали повече от двеста глави на
 превъплатени. А стотината които биха бли за мен, не бе сигурно ще че впечалят императора
 дотолкова за да оспея да се издигна в кръговете на Ронеахаал и разгадая тайните му. Ала аз не
 бях на същото мнение. Тези които прочистваха юга от паплачта на Кра, завръщайки се с
 големи бойни успехи биваха почитани със специална церемония, в който край трябваше да
 целунат три пъти емблемата на Ронеахаал, държана от ръката на самият Император.
 Императора в плът и кръв. И двамата ми приятели се измяха гръмогласно на тази моя идея.
 Нима смятах, че покушение срещу най-охраняваната личност в Урсавокс имаше шанс да
 успее? Те продължиха да се хилят насреща ми. Може би бяха прави, може би надцених
 възможностите си. А може би не. Това бе съдбата да покаже. Но сделката бе направена и не
 смятах да се отмятам. Мисията бе възложена единствено на мен от Насмаьех, затова моите
 спътници трябваше да се съгласят с решението ми и да ми пожелаят успех.
 На следващата сутрин, докато те още спяха, аз излязох да се разтъпча и да намеря по-
 издържлив кон за напрегнатото преключение което нме очакваше. Не направил и четири
 стъпки навън, младо русо момиче се изправи от бъчвата, чийто капак бе възседнало и с остър
 поглед се запъти към мен. Четерима въоръжени ронесети бавно поеха в същата посока, по
 двама от всяка страна на момичето. Беше облечена в тънки кожи и тялото и изглеждаше
 крехко, но това не й попречи звучно да ми удари шамар, така че вятарът да обърне късата й
 коса.-Нима имаш смелост да отвличаш хората ми!? - лицето й се приближи до моето, след като ме
 хвана за дрехата. Не бях сигурен че искам да предприема нещо - четеримата й приятели
 душеха не повече от метър отзад.
 -Хей, спри! Хей, момиче. - опитах да се окупитя и отскубна от неочаквано силната й хватка.
 Тя отпусна хвата накрая, запращайки ме върху вратата на страноприемницата, със злобен
 поглед.
 -Ама, че кучка. - изсъсках аз измежду зъби на Немски език, който бях сигурен че никой тук
 не говори. За секунда единият от придружителите й понечи да извади меча си, но тя вдигна
 ръка.
 -Не ми трябва кръвта му. Не още. - след това се обърна към мен – Забрави това което си си
 наумил благороднико. Ратиги няма да те следва. Прибери си мръсното злато и се върни от там
 където си дошъл.
 -Ратиги, значи. -почнах да разбирам – Да не ти е любовник, който се страхуваш да пуснеш в
 преследване на слава? Платих му добре, той се съгласи, а за теб никога не съм чувал, русо
 момиче!
 -Не си чувал!? - получих коляно в корема и се залепих за вратата. - Аз съм Нулиен’не
 Елистис, кралицата на гладиаторските битки тук! - след третото коляно, разбрах защо е
 кралицата. За малко не си изплюх червата.
 -Запомни това страннико... Ратиги работи за мен. Омитай се от този град преди да си обагрил
 площада. - Бяха се събрали вече зяпачи, а градските стражи се хилеха кто прасета, вместо да
 се притекат на помощ. След последното кухо сритване, момичето ми обърна гръб и с
 дружките си се изгубиха в тълпата.
 Държащ се за корема и с доста накърнено самочувствие, влязох обратно в
 странноприемницата. Поръчах двойно силно питие, а ханджията дори ми сипа малко повече,
 като ме видя такъв окаян. Докато преглъщах и се опитвах да игнорирам болката, името
 Елистис ми се стори не чак толкова далечно. Да, точно така, това беше същото име на чийто
 гръб метресите бяха излели своята скрита себе-ненавист. Това бе девицата-войн, която
 събираше доброволци за някаква невъзможна мисия. Реших и обърнах останалото количество
 лучник. Излязох за втори път навън, вече поокопитен - трябваше отново да я видя. Когато
 госпожа Ооел излезе на прага и ме видя що на чучело приличах, простена и веднага ме
 покани да седна до огнището. Ратиги слезе след минута и смръщи вежди, шом му разказах
 какво се е случило.
 -Съжалявам да чуя това. - рече той - Може би можех да ти спеся това, но госпожица Елистис
 заслужаваше моето обяснение. Щом дойде и предложи толкова много злато за услугите на
 моите хора, нямаше как да ти откажа. Последните години са оскъдни, а за госпожица
 Елистис, която е и мой приятел... за нея работим безплатно. Преди седмица й дадох обещание
 че ще я придружим в един смъртоносен поход към юга, в търсене на нейният баща, с който тя
 няма връска от месеци... Мак-Алсен, за това ти дължа извинение, но не можях просто да
 премълча смяната на решението си, пред един от най-добрите ми приятели, особено след
 като съм дал дума, от която сега се отмятам. Явно много знача за нея, щом се е опитала да те
 сплаши. Но няма място за трвоги, аз и моите хора сме на твое разположение. Ще сме готови
 да тръгнем щом слънцето се изправи.-Благодаря ти, Ратиги, но моля те за една услуга още. 
Срещни ме с госпожица Елистис, искам
 да й предам извиненията си, не знаех че ще обидя някого, като те наемам.
 -Разбира се, това е най малкото с което мога да ти се отплатя, за пердаха който си отнесъл. -
 отвърна Ратиги и те бързо напуснаха домът му.
 Тридесетина мъже се бяха скупчили в кръг около стар кладенец, намиращ се в западната
 бедна част на Ронеахаал. Всички до един слушаха наставленията на женският глас обикалящ
 около кладенеца. Той замлъкна, щом с Ратиги си проправихме път измежду воините. Чувство
 на недоумение, може би накара момичето да заекне на първите си думи.
 -Защо си дошъл Ратиги? За да ми се изплюеш в лицето, след като ми се извиняваше? Нима
 наистина торба злато е по-важна от твоята чест?
 -Не той реши да дойдем тук. - прекъснах я аз, докато тя ме опари с поглед. - Предлагам ти
 моите извинения Нулиен’не, ако и ти ми предложиш твоите.
 -Нямам за какво да ти се извинявам прекосвачо. - строго отвърна тя на чист Немски, след
 което продължи на езика на Ронесет, приближавайки се към мен. - Подарих ти живота
 веднъж, втори път няма да го сторя. Не знаеш в какво се набъркваш. - след което отново
 обърна на Немски - Малкото ти приключение, може да доведе до неочаквани последствия за
 този свят.
 -Ти знаеш кой съм? - запитах абсолютно стъписан аз, отново на Немски.
 -Кой си не знам, знам какво си. - тя почна да крачи в кръг - Загубен странник из сенките,
 търсещ начин да се намести в новият свят подобаващо. Може би да направи кариера като
 наемник или да натрупа купища ненужно злато. А може би искаш да бъдеш властелин на
 всички земи и морета. Не ме интересува. Що се отнася до мен, аз се боря за всяка жива душа
 тук и този който отмъква моите доверени мечове, е своеволен съочастник в унищожението на
 този свят.
 -Не преовиличаваш ли малко? Нали ти трябват хора за да спасиш баща си? Дойдох да се
 извиня и да ти предложа подкрепата си, а ти ми се правиш на закрилника на Урсавокс и
 кралицата на бокса. Аз си мисля че си разтроено момиченце, което е загубило татко си.
 -Ха, да ми помогнеш! Как, обагрил се с благородни роби прекосвач, като теб, може да ми е от
 полза!?
 -Готов съм да върна войните на Ратиги в твой ръце и да наема още поне двойно толкова за
 този поход. Какво смяташ, красавице?
 -Почваш да не изглеждаш толкова голям загубеняк. А ти какво печелиш, за изгубеното си
 злато? Само не си мисли че с това ще станем по-близки.
 -Не искам теб. Искам глави. Ще пътуваме на юг, нали?
 -Да.
 -Искам всички глави от повалени превъплатени и нищо друго. Ще дам всичко да намерим
 татко ти коте, само ми остави главите.-Коте? Ха! Добре, главите са твои, но няма да 
товарим преди да сме стигнали и спасили баща
 ми, само ще ни забави. Колко пари казваш, че имаш за инвентар и нови хора? - тя спря да
 крачи в кръг и се върна към разбираемият за всички език на Ронесет.
 -Шест бели злата.
 -Добре дошъл тогава. Заповядай извиненията ми за малкото ни спречкване, определено ще си
 ни нужен тук. - тя направи лек реверанс към мен и зелените й очи отново забягаха по лицата
 на хората обиколили кладенеца, докато им обясняваш и даваше нови наставления. Ратиги
 стоеше до мен скъстил ръце и се хилеше под дебелият си черен мустак.
 -Не знам кой си ти Мак-Алсен, но почваш да ми харесваш. Никой досега не е опитомявал
 звяра. - подхвърли той, след което продължи да се кикоти като стар жабок, напускайки бавно
 кръга.
 Когато Нулиен’не влезе в страноприемницата, ние я очаквахме. Бях обяснил на Шемваен и
 Облеосен за новият план и те кипяха от желание да се впуснат в битката, въпреки че можеше
 да залагаме всичкото си злато на халостен патрон. Но можеше и да е точно обратното.
 Върнех ли се с повече от триста глави, със сигурност щях да имам възможност да говоря със
 самия Император и ако не да го убия, поне да спечеля доверието му. След като двамата ми
 приятели се представиха на госпожица Елистис, разбира се като мой слуги, ние започнахме
 да обсъждаме детайите на нашето приключение. Нулиен’не бе донесла карта, по която
 начертахме най-краткият път до земите в които последно бе виждан баща й. Тя бе почти
 сигурна че трябва да го търсим в руините на древните градове близнаци – Сарос’ан и
 Авмират, които след мистичното пристигане на идола преди няколко века, били първите да
 бъдат онищужени и превзети от превъплатените. Сега се чува че Кра са се изтеглили от там,
 да търсят нова кръв, но никой не е и посмял да си и помисли за поход в тези райони.
 Нулиен’не бе прекосвач също като мен, а може би и баща й също. Въпреки, че тя не искаше
 да споделя подробности относно миналото си, аз бях сигурен, че в поне една част от живота
 си е посетила сянка, близа до тази на Земята. Когато и споменах за С.И.Е.Л, Нулиен’не
 отрече да е чувала за нас, но може би това бе част от играта й, все пак Немският, в
 разновидността му на която разговаряхме, не съществуваше в повече от седемдесет различни
 сенки в цялата вселена. Всъщнох я разбирах и исках да и помогна. Потайнството бе
 нормално за прекосвачите, но бях любопитен. Дали тя също бе непрекосновенна като
 Мъдрост? Дали и баща й не беше? Защо тя толкова държеше на него? Въпреки накърненото
 ми самочувствие бях очарован от Нулиен’не. Очите й носеха ясният блясък на моята
 учителка по прекосяване. Наистина, тя не пиеше и не пушеше, като Мъдрост, но пък затова
 се биеше дори по-добре от нея. Нещо което стомаха ми още можеше да потвърди.
 След три дни, с помощта на шестте бели злата, Нулиен’не и Ратиги бяха събрали добре
 въоражен отряд, достатъчно силен за да превземе всеки малък град в Урсавокс. Общият ни
 брой бе сто и осем меча, от които четвъртина бяха малтелои. Седемина от най-добрите
 наемници: Вакт, Лейро, Ес’дрен’дар, Сминина, Фае, Кел’сенвас и Аалун, приехме в ударната
 група, която се състоеше първоначално от мен, Нулиен’не, Ратиги, Шемваен и Облеосен.
 Най-бързите коне бяха яздени от нас, а верните войни на Ратиги ни следваха отблизо.
 Останалите наемници бяха разделени на три групи. При битка, първите две трябваше да се
 прегупират към Нулиен’не и Вакт, а последната да следва мен. Ронесетите бяхме с леки
 кожени брони, които олесняваха ездата значително, но повечето от малтелоите не се
 разделиха с тяхното свещенно кусари, под никакъв предлог.Първото изпитание, на което 
бе подложена групата ни, бе един от източните проходи на
 Зенит. Криволичейи, той проправяше път между два от главните масиви на планината.
 Снеговете във високата част не още бяха помръднали, затова още първата нощ напалихме
 големи огньове в нашият лагер. Това обеспокои Ратиги, той се бе изправял не един път срещу
 разярените обитатели на планината – Овалкините. Човекоподобните същества, които живееха
 из многобройите пещери там не понасяха човешкие огньове и често невнимателни пътници
 бяха изчезвали в снеговете, завличани в дълбоки пещери и там печени на шиш. Овалкините,
 както името им предлагаше бяха съвсем кръгли създания, с къси ръце и крака и големи
 стомаси. Ловяха с капани и мрежи многобройният дивеч обитаващ планината, ала
 обеспокоиха ли ги човеци, те също се превръщаха в част от трапезата им. Колкото и да бяха
 мазни телата им те бяха също и толкова миускулести. Сам Овалкин би преборил двама или
 трима Ренесети без проблем, исползващ големи отскоци и масивният удър на кръглото си
 туловище. Друга опасност из пороходите бяха Зимните Тигри. Те бяха изпратени на Зенит
 според Ронесетите от богинята на равновсието – Скимре. Главната прехрана на Зимните
 Тигри бе точно Овалкинът. Но тези зверове се страхуваха от огън и тази нощ не биха
 препарили до нашият лагер. След малка вечеря от сушено месо и сос с билки, войните
 насядаха до малки огньове. Семина, която бе мистик от ордена на Серватилион се настани
 измежду всички нас. Седнала и с преплетени крака, започна активната си молитва, именована
 на първичната сянка – Ефтаосен. Скоро тялото и се отдели на полвин разкрач от земята,
 светлина струйна от коленета, раменете и гърдите й. Всички почувствахме ободряващата
 енергия на тази нейна магия, лекувща малките рани и охлузвания които бяхме получили по
 каменистия път. Утрото дойде придружавано със силен вятър и ние оседлахме, преди бурята
 да се е развихрила. Малко преди да се изправи слънцето, докато изкачвахме най-високите
 пътеки на прохода, Вакт, белязаният с три рани на лицето войн, посочи в далечината.
 Измежду вихара на снежната виелица съзряхме огромни черни сулуети да обикалят небесата
 в кръг. Планински кондори – обясни ми Нулуен’не, видяла моята изненада. Малкото от
 останалите разумни пернати зверове в Урсавокс. За тях се знае, не нападали човеци, ала
 видели ли превъплатен, се спускали и го разкъсвали на парчета. Когато останахме на саме,
 Облеосен ми обясни, че те са родственици на Калисиите, пернатите които в Ауранокс бяха
 опитомени и използвни за въздушен транспорт. След пристигането на Кра в Урсавокс, те
 били едни от първите, яростно противопоставили се на злото. И ако не бяха се жертвали по
 този начин, загубвайки хиляди от вида си в битките, може би сега всички познати земи биха
 били онищожени от идола, който Облеосен простичко наричаше “мръсната сган”.
 След три дни поход, компанията ни излезе в южната част на Зенит. От тук следваха долини и
 малки възвишения изпъстрени с множество реки, чак до самият южен океан, където се
 намираха Сарос’ан и Авмират. Редица градове, малки и големи се криеха измежду
 възвишенията и каньоните на реките, ала ние нямахме време за губене и посетихме само два
 от тях – Лиса и Оуми’е, за да презаредим нашите провизии. Не далече след Лиса срещнахме
 и първата група превъплатени, които предният ден бяха избили всички живеещи в
 извънградското фермерско поземлище, на юг от малкият град. Конницата ни препусна щом
 един от наемниците ги бе забелязал и за минути посече извергите до един. Бойният вик на
 Вакт огласяваше с ехото си, докато черна кръв се спускаше по острието на двуръчният му
 глалтриот. Шемваен бършеше своето лцие от същата черна помия. Ронесетите се
 поздравяваха с удър, гърди в гърди, а малтелоите празнуваха като въртяха труповете на
 превъплатените за краката и се надпреварваха кой ще ги заметне по-далеч. Само, като че ли
 Нулиен’не не купеше от ентусиазъм. Тази победа не значеше мищо за нея. Баща й бе все още
 далече.
 Срещите ни с превъплатени с учестиха, с всеки ден поход към южния океан. Загубихме
 седмина от верните ни мечове под ноктоте на Кра, а ние може би вече бяхме изпратили, поне
 две стотици от тях, обртно в ада, от който бяха дошли. Серещахме постоянно наплашенифермери, 
или само изоставените им самотни къщи. Градчетата бяха удесеторили стражите си
 и всяка нощ около стеите се палеха големи огньове. Зверовете се криеха в дупките си и дори
 дървесата изглеждаха по-безлистни от всякога. На осемнадесетият ден от похода преминахме
 моста на един от притоците на река Хеулим и поехме по изоставеният път, проточващ се от
 тук до сами Сарос’ан, криволичещ по източният бряг на реката, водейки се от корито й.
 Океанът лежеше на не повече от ден езда. След четери часа, Нулиен’не направи знак и
 заповяда да направим последният си лагер до малкото езеро което се бе спотаило между два
 гористи хълма на изток. Небето бе ясно и безброй далчени звезди заиграха над нас, веднага
 щом слънцето залезе. С Вакт и Шемваен се бяхме настанили около малък огън. Старият
 белязн от битките войн, разправяше за подвизите срешу Кра. Израстнал като сирак на
 западното крайбрежие, животът го бе калил от хлапе. Прехранвайки се с лов и кражба и
 подслонявайки се при страик-отшелник, живеещ из леса, близо до селцето от което Вакт бе
 родом, той не веднъж бе изпадал в критчни моменти, които биха му коствали невръстният
 живот. Преспивал в местните тъмници, раняван многократно от диви зверове, само
 провидението е оспяло да го закриля. Щом поотраснал заминал на запад и се включил в един
 от гладиаторските клубове, провеждащи масови съревнования със съпернически клубове на
 чийто изход богаташите, селяните, дори и самият император залагали златото си. Скоро се
 превърнал в лидер на своят клуб, ала при битката с най-върлият си съперник – варваринът
 Каранхим, докато забивал мечът в гърдите му, получил почти смъртоносна рана, която му
 коствала участието в дуели следващите две години. Това сринало духа на Вакт и загубил
 славата си, той решил да смени посоката на неговите занимания. Приел поканата на стар
 приятел и се впуснал в набиращите популярност походи срещо превъплатени. Бойният му
 дух носел победа в сяка среща и стотиците глави които отсичал с неговият гелтлоит му
 донесли слава из целият Урсавокс. Така, един ден срещнал Нулиен’не, която както бяща ѝ
 също, се занимавала с подобни дела. Те се превърнали в добри приятели и когато се
 наложило винаги откликвали един на друг. Вакт бе яздил четири дни без спир за да стигне до
 нас, щом му било донесено известието, че госпожица Елистис е загубила баща си и има
 нужда от неговата помощ. Шемваен бавно поклати глава, в респек на честта която бе донесла
 Вакт да язди наравно с нас. Това бе нещо по скъпо и от златото за двамата воини. Тримата
 вдигнахме меховите си за наздравица, произнасяйки гръмки слова за победата на нашият
 поход, когато от запад няколко човешки писъка раздраха мрака. Лагерът се разджижи
 мигновенно, чуха се заповедите на Нулуен’не за групиране на воините и ние станахме бързо
 от местата си, когато идолът ни връхлетя. На черни групи превъплатените се втурнаха към
 запалените ни огньове, поваляйки и разкъсвайки часовоите около във външният периметър.
 Стрели от дузина лука полетяха, пронизвайки незначителна част от паплачта която ни
 атакуваше. Малкото светлина с която луната и езерото блестяха, като че ли се вливаше в
 самите тела на чудовищата. Кусите им се вееха като смъртоносни езици, а ноктите им се
 забиваха в пръстта и човешката плът. Нулиен’не бе излязла на първият фланг а Вакт с боен
 вик влизаше в редиците на битката. Дадох бързи заповеди на групата която ме следваше и
 грабнал малък шит и тежка дестерма се втурнах напред безразсъдно. Любовта която чувствах
 към това момиче бе по голяма и от ненавистта ми към Кра. Усетих присъствието на
 Ес’дрен’дар, младият мистик от ордена Теостон и вливащата с се в мен сила на неговата
 молитва Ехоемен, която той могновенно бе започнал. Стоеше малко зад нас, паднал на едно
 коляно и забил юмрук в земята, вглъбил се в монотонното повтаряне на свещенните слова от
 Ехоемен, с дълбок ритмичен глас. Щита ми разби подобието на скула на връхлитащият ме
 превъплатен, който потетя в страни, а с дестермата си довърших започнатото делото,
 разбивайки черепа му. Вакт бе минал пред Нулиен’не, която с мистичните ѝ споосбности
 вдигаше вихрушка около себе си, а той бе развихрил глалтриота си, посичайки в кръг
 превъплатените изчадия. Ратиги въртеше двата си меча велис, чиито остриета посичаха
 крайниците на паплачта, в същият момент когато напускаха със съскане, нечий корем или
 гръден кош. Сбръчкалият вежди войн се извърташе и обягваше по неколцина нападащи го
 изчадия, сякаш не бе на годините си. Един от войните ни – Кел’сенвас бе загубил меча си, 
нос точно премерени ритници поваляше всеки наближил го, или извиваше протегнатите с остри
 нокти ръце, под ъгли толкова неваобразини, че костите им вътре мигновенно се потрошаваха
 на дузина парчета. Лейро се бе притекъл на негова помощ и подавайки му оръжие двамата
 опряха гръб до гръб под неспирната атака на паплачта. Чух вика на Шемваен и се затичах в
 тази посока. Войнът лежеша а трима привъплатени се опитваха да го разкъсат, но дори и на
 земята, кашкаранът му разби черепите на първите два, докато аз счупих гръбнака на третият
 с моята дестерма. Бе ранен в левият хълбук и имаше огромна рана на рамото затова му
 помогнах да се изправи, и се изнесахме за момент назад. Фае, девицата от ордена на
 Ефератон ни забеляза, дотича и с тежка молитва прехвърли част от жижнената си енергия
 въру моят другар. Щом раните му се затвориха, той напсува идола, целуна момичето по
 бузата и се втурна напред следван от мен. Нулиен’не бе обградена с неколцина други от поне
 двадесетима превъплатени, а други двадесетина групи по още толкова, бяха наобиколили
 останалите на крака от нас. Превъзхождаха ни поне осем пъти. Втурнах се и пробих кръга от
 заобиколили Нулиен’не и се приближих до нея, вдигайки моят щит до нейните обляни с кръв
 Фишентати.
 -Май ще се мре, кралицо на бокса! - Провикнах се в ухото ѝ.
 -Ако е истина, нека, но ще загинем в борба с Кра! Какво по славно от това! - отвърна тя
 докато аз блокирах идващият удър, а Нулиен’не разпори изчадието с шестее си остриета.
 -Така е! Но ако ще умра в краката ти, Елистис, трябва да ти призная нещо... единствената
 жената си ти, на... - нахвърлилият се отгоре ми превълатен прекъсна думите ми. Нулиен’не
 извика и с три бързи пробождащи удъра - два единични и един двоен, омъртви прокълнатото
 същество, оставяйки дванадесет реки от черна кръв да се процеждат от гръдният му кош.
 -Единствената жена си ти, на тази земя, която си заслужава щита ми да пази. - пророних аз
 докато тя ми помагаше да се изправяшя, прегърнала под мишница, за да не ме нарани с
 оръжията си.
 -Тогава ще умрем заедно, Алсен. - изрече тя целувайки ме.
 Моментът не бе дълъг, колкото ми се искаше, дестемата ми трябваше влезе отново в
 действие. С двойно завъртане на тялото, първо блокирах, а после посякох връхлитащият към
 момичето. Кървавите ни лица и огнени очи с спогледаха отново за момент след което се
 втурнахме да помагане на групата побратими биещи се до нас. Там се биеш Аалун от ордена
 на Вихрон и с копящата си кръв днес той поваляше превъплатените навред, очите му
 блестяха, а сърцето биеше трижди пъти по бързо от човешкото. Това бе крайната цел на
 изпитанията на Вихрон, които превръщаха монасите от ордена в най-страшните противници
 на Кра. Донего бе Вакт и гръмогласният му глас отблъскваше превъплатените, не по малко
 успешно от острието на двуметровото му оръжие. С Нулиен’не се вляхме в обраната тук
 която се водеше от не повече от дузина. На другата страна се въждаха орда превъплатени
 опитвайки са довършат последните наемници защитаващи Кел’сенвас и въздигналата се до
 него Симина. Това бяха единствените останали от нашата група. Кра щяха да ликуват тази
 нощ. Симина извади кинжалите си, виждаща как удушават последният защитник пред нея и
 нахврли с неестествена за ордена си пламтряща ярост, върху повече от дузината съзиращи я
 противници. В този миг, звездите отекнаха с вълчи вой. От нощта се прекраднаха сенки и
 надеждата отново се върна в сърцето ми виждайки как Облеосен яхнал див мечок, прегазва
 превъплатеният, който с скок атакуваше, все още забилият юмрука си в земята монах.
 Глутници вълци излязоха из леса и заскачаха по черните гърла на извергите. Дивите зверове,
 мечки, вълци и горски леопарди, командвани от гласа на малтелоя, поваляха покварените от
 идола, със бързината на буря вихрища се по билото на Зенит. След десет минути и 
последитепревъплатени се гърчеха умиращи из попитата от кръвта им трва. Атаката на черната 
чума бе
 неутрализирана с жертава на много от нас. Облеосен изпати зверовете обратно в гората, след
 оето като ястреб се върна да помаг на ранените от битката. Зората преброи шеснадесет
 оцелели. Откъснах клонка от единственият неомачкан на поляната трънак и я положих върху
 тялото на поваленият ми брат – Шемваен. Тази нощ той се бе бил достойно.
 Оставихме назад Лейро, Аалун и Фае и Семина заедно с няколкото от останалите ранени
 войни, докато аз, Нулиен’не, Вакт, Облеосен, Ратиги и Ес’дрен’дар и Кел’сен’вас
 препуснахме в галоп към Сарос’ан, надявайки се да не сме закъснели. Нулиен’не бе
 притеснена, от две нощи баща й не се бе появявал в сънищата й, което значеше, че или е вече
 мътъв, или води непрестанна битка с злото. Дотогава тя го бе сънувала непрестанно и така бе
 разбрала, че е още жив, някаде из руините на двата града. Тя ми сподели и тайна която никой
 не знаеше. В тези руини се намираше и предводителят на превъплатените, този който баща ѝ
 преди месеци бе локализирал и решил да убие. Сърцето му бе нужно за ритуал, след който
 идолът би бил прокуден от тази сянка за вечни времена.
 Слънцето печеше жарко когато завлязахме в Сарос’ан. Високите му кули и храмове се
 рушаха и бяха покрити с лишеи. Стените му бяха порутени като след атака от огромни
 обсадни машини. Това Облеосен ми сподели бяха сторили кондорите в битката си срещу
 идола. Нямаше и следа от жива душа. Неколцината странстващи из улиците превъплатени
 пронизах със стрели от лъка си, или бяха посечени от препусналият на коня си Вакт.
 Изкачихми е на една от кулите и огледахме огромният град. Вниманието ни попадна обаче на
 отсрещният браг. Там се издигаше града близнак на Сарос’ан – Авмират. Дим се стенеше из
 стените му, а орловият ми поглед, свикнал да брои патици, долови движение по полегатите
 стени на огромната пирамида в средата на градските руни. Огромният мост между двата
 града които стояха на самото речно устие бе все още непокътнат и ние препуснахме по него.
 Щом приближихме пирамидата видяхме в основата й повече от сто изчадия, катерещи се по
 склоновите ѝ и търкаляйки се надолу. На върха бе застанал човек, поваляйки всеки
 приближил се превъплатен с удърните вълни на магията си.
 –Мае’хас тео’ле, Меолвен! - изкрещя Нулиен’не и се втурна в атака, подкрепяна от духа на
 смият Шанлонг.
 Сърцето ми заби двойно по-бързо, рабирайки чий живот бе заложен на върха на пирмидата.
 Тетивата на лъкът ми се опънаха и аз изпратих заедно две стрели в първият изпречил се
 превъплатен. Палецът ми трепна, след което следващите две полетяха напред. Вакт
 разсичаше наполвина срещналите го изчадия, докато Кел’сенвас се изкачваше като котка по
 стръмният камък. Ратиги бе извадил двата си меча и бе обграден от група изверги, които
 Облеосен поваляше на посоки, превръщайки се ту в ястреб ту в истинската си форма и
 довършвайки с кинжала си. Вълните от енергия с които Меолвен отблъскваше атакуващите
 го превъплатени, ги изпращаха при нас, а ние ги довършвахме. Ес’дрен’дар се бе пртекъл на
 помощ на Ратиги и неговият Ехоемен се вливаше в старият воийн, който осакатяваше и
 пронизваше с мечовете си, като разярена пчела. Когато и последният превъплатен се
 търкулна надолу по пирамидата и врата му бе скършен с един замах на Кел’сенвас, Меолвен
 коленичи изгорен от жаркото слънце, изнемощял и наранен. Нулиен’не се втурна нгоре с
 писък. След седем дни непрестанна битка, пращайки едни след други извергите да се
 търкалят надолу по стените на древният храм и посрещайки ги отново с магията си, Меолвен
 попадна в обятията на дъщеря си. Насълзените очи на Нулиен’не ознаменуваха победата на
 нашият поход. Магът бе жив.
 Стъпих до Облеосен и положих ръка на рамото му.След два дни настигнахме останалите от 
групата и скоро се завърнахем в Ронеахаал. С
 Облеосен решихме да не продължаваме с плана си за убийство на Императора. Ако
 Империята бе разтърсена от такъв поврат, силата ѝ щеше да отслабне и Кра щаха да погълнат
 Урсавокс. Предводителят на превъплатените се бе излъзнал от ръцете на Меолвен и докато не
 го намерихме за да изтръгнем черното му сърце, Ауранокс и Урсавокс ги грозеше
 унищожение. Нулиен’не също ме подкрепи в това мое решение, с Вартерион щяхме да се
 разправяме после. Шанлонг Джин и С.И.Е.Л бяха решили да не оставят нито малтелоите,
 нито ронесетите, ното едно живо създание, да страдат под участта на Кра. Имахме нужда от
 съюзници. След последен запой в любимата ни кръчма – Куцият Вълк, с Облеосен се
 разделихме. Аз отанах с Нулиен’не а той пое към Ауранокс, като му заръчах да предаде на
 Нарксмаьех да се готви за битка, не с Империята, а с най-голямото зло от всичките. Злото без
 време и лице - Черният идол.