История за кучето-змия

     Тези които плетяха  сенки, се криеха в  подножието на хълма.  Прогонени 
  от храма на Лаулай, четеримата монаси бяха намерили подслон под лианите на 
  вековните Уаргу. Както всеки  от последните дузина дни валеше като изведро 
  четеримата бяха прогизнали и зъзнещи  под здрача на младата нощ. Обикаляха 
  в  кръг и  тихо следваха стъпките на предходният монах.  Раувин, избраният 
  предводител  –  защото за плетенето, те имаха нужда  от насочващ прекосвач 
  избираше най-ярката точка в съсзнанието си  свързана с Хаи‘лак – градът на 
  змиите  и ритмично прехвърляше в ума си  руните на трите генеративни точки 
  на града.

      Руните бяха  по-скоро  геометрично-времеви  процеп, отколкото  символи 
  или знаци. Монахът се опитваше  да се отправи към отсека на Хаи‘лак, който 
  бе  ориентиран  във  връзка със главната сянка  на Ефтаосен  и прииждащите 
  притоци от други сенкии,  с предимство етерно  създадените, тогава групово 
  създадените и най-накрая персоналните цветообразования. Самият Ефтаосен бе 
  ефирно създадена сянка, първата  идваща от Ембър и най здравата връзка във 
  веригата  от  1,296,000  сенки на този извор.  Хаи‘лак бе град  от далечно 
  предверие  на шеста  разновидност Ефтаосен под груповата  егида на сектора 
  Вимм‘лемир, определящ расата на човека във шестата разновидност на Ефаосен 
  Тази шеста разновидност, въпреки че имаше същото име – Ефтаосен бе групова 
  сянка, а не ефирна и бе подвласна на групова промяна, както и индивидуална 
  намеса, но  тук да отбележим, само от  същество с големи способности, нещо 
  което в ефирна сянка никога не е могло  и не ще може са се случи. Монасите 
  се бяха насочили  да прекосят към определено придверие  на този град, като 
  предверието си бе лично  изковано и съвсем халтаво, та дори и на самият му 
  създател  успешното прекосяване там  би  било трудно. Но  понякога точно в 
  такива места се намират колците за домати и ... златните орнаменти.

      Това предверие  принадлежеше  на  Кул‘син - монахът откраднал златният 
  бик от храмиъ на Лаулай за, което тяхно нехайство  четеримата виновни бяха 
  прогонени, със задачата да  върнат артефакта, или да  намерят друг храм на 
  който  да  служат.  Кул‘син  всъщност значеше  „погален от Кул“,  а Кул бе 
  олицетворението на красотата и радостта в пантеона на Хиуймиуй – религията 
  течаща сред стените на Лаулай.  Куче-змия го нарекоха четеримата прокудени 
  поради  подлостта  с  която той бе  подходил  при тази кражба.  Кул‘син бе 
  най-мазният,  най приведен,  винаги първи  да услужи  на главният  Тареф в 
  храма, по този начин спечелвайки неговото покровителство и възможността да 
  съхранява съкровенната връзка с ключове. По този начин Кул'син бе отмъкнал 
  златният  бивол под носа  на всички. Сега трябваше  да си плати, чакаха го 
  триста дни  мъчения с отровни билки и накрая обесване за палците, любимите 
  методи на  Лаулайските свещенници, за  както те го наричаха... каляване на 
  волята. Абе...  това...  чисто мъчение си беше. Ама те си вярваха,  дори и 
  четеримата се бяха вече бесили за палците.  Изпитание, което съвсем  не ги 
  правеше  по-добри  прекосвачи, а  самите  им умения  за  прекосяване  бяха 
  научени от книгите писани от някой... който  най-вероятно бе  по-умен и не 
  се бе  бесил за палците. Ах,  колко бяха щастливи те, че  се бяха родили в 
  сянка  къдто такива  книги съществуваха и  всеки полу-идиот при нормалните 
  обстоятелства би имал честта да си завре носа в тях. Но на тях това хич не 
  им бе  ясно, тяхното прекосяване  бе толкова смехотворно, че едва оспявахя 
  да  направят бегли отклонение  от Ефтаосен, да не говорим за някоя далечна 
  сянка. Задоволяваха се и дори се наричаха  майстори ако могат да прескчоат 
  до тринадесети или четеринадесети групов сектор от Ефтаосен, разновидности 
  съвсем  лесни за прекосявне  от всеки с  малко повече  от  рибена  чорба в 
  главата си.

      Ако  ги  пуснат  в  сянка намриаща се в двадесет и седми кръг  на  Кра 
  първо ще  напълнят гащорите, а после ще си глънат езика, за възможности на 
  обратно  прекосяване вобще няма  да говорим. И с този целият си абсолют за 
  знание  върху сянката, тези  четеримата се  мъчеха да проникнат  в цветови 
  отсек  толкова нестабилен  и ненастроен за преминаване, че дори Кул‘син да 
  бе оспял  да се завърне  там, сигурно му е остнал  крак или ръка, някаде в 
  друга сянка  и сега подскача  като клоун със лееща се  кръв от разкъсаното 
  му тяло. Може би със златен бивол на главата. Нали. Обаче, тези четеримата 
  бяха  коравоглави  и се тътреха  един след друг, променящи  фрагментра  от 
  реалността в която бяха с всеки изминал час. Всичко бе идея на Раувин, той 
  бе  пил  и дори  препил един път  бъзовина с Кул‘син  и малко преди  да се 
  натъркалят като кестени и така да ги намерят другите монаси, Кул‘син му бе 
  споделил, че  от дълго време използвал  силите си, за да създаде собствено 
  предверие,  или по-точно  собствена  брънка  в  сянката на  самия  Хай‘лак 
  където той  ще може да бъде властен и могъщ дори и в рамките на един малък 
  град, пълен със бедуини опитомяващи змии. Така измежду пиянският си бълвоч 
  Кул‘син му обяснил рунните координати и поканил брат си, Раувин, като гост 
  и дори  ако би желал,  като съ-оправник  на бъдещето  му бизнес-укрепление 
  Затова сега,  изиграният монах крачеше в идиотизма си към координати които 
  можеха да  не бъдат верни,  а една измислица  или - поредното куче-змийско 
  премятане,  изиграно  измежду  наздравиците. Четеримата  плетяха  почти на 
  сляпо и също  като танцуващият с бивол на  главата, те можеха да  преминат 
  нееднородно, забравяйки я ръка, я крак... я нещо по важно.

  Е... какво по-важно...
  ...те си бяха вече евнуси.