История за една Торпа

Зелената врата на малък апартамент в краят на Мюнхен се отвори. Tечението прелисти
 няколко страници от “Ужасната тайна на ляля Мери”, която Мъдрост четеше. Това отклони
 вниманието й за момент, но придружаващите вятара звуци, потвърдиха очакванията й. Беше
 Райм, приятелят й, който мило наричаше - Вундершвайн. Само дебелите токове на неговите
 каубойски ботуши чаткаха по дървеният под по този начин. Тя обърна отново на мястото до
 което бе стигнала, но не привършила и едно изречение чу глас и нечии други стъпки да
 отекват в антрето. Мъдрост остави книгата, без да трябва да отбелязва докъде бе стигнала.
 Притежаваше перфектна фотографска памет, само едно от качествата й, което я бе направило
 лидер на С.И.Е.Л - организацията, която бе по-древна и от самата Земя.
 -Се’вус! - се чу непознат глас, след което една русолява глава на младеж се показа зад ъгъла.
 Новодошлият и Райм, влязоха в стаята. Мъдрост се настани на трикрака тъбуретка до
 надрасканата ниска стъклена маса, докато двете момечета заедно седнаха на малкият диван
 от другата страна. След няколко бързи шеговити подхвърляния между нея и русолявият гост,
 Райм придоби по-сериозен вид, обръщайки поглед към приятелката си.
 -Трябва да му помогнем, Ели.
 -Ами разкажи ми тогава! - рече тя с озадачени отворени очи усмихвайки се по посока на
 младежът, който се бе представил току що като Денис и след това си запали от кутията Лъки
 Страйк на масата.
 Аз съм от Щудгард. Райм се опита да ми помогне да се отърва от един неприятен сън, но
 имахме проблем, затова дойдохме в Мюнхен. Каза ми, че ти си притежавала нещо, което
 може да спре всичките ми кошмари. Аз наистина страдам, Ели...
 -Мъдрост. - тихо го поправи тя. Само Райм можеше да й говори така, другите я наричаха
 Мъдрост.
 Денис се усмихна, след което се възцари тишина. Мъдрост издиша дима, след което кимна
 подканващо.
 -Мъдрост, извинявай. -извини се той - Имам проблем от няколко месеца. Започна след като
 получих странно видние един следобед. Намирах се точно на кръстовището между жълтата
 пекарна и ангелскта аптека в Шутгард, когато светът се обърна, или аз може би аз загубих
 разсъдака си. Минувачите буквално се разградиха пред очите ми, а асвалтът потъна в пясъци.
 Небето потъмня и се покри напълно. След миг бях пренесен, или по-скоро дръпнат от
 някаква сила и се узовах в тъмна зала, цялата от камък, осветявана само от няколко клади,
 където се пържеха хора, крещящи за пощада. По средата на залата имаше езеро от пъклен
 огън, а отвъд него висока три метра сянка, издаваше змийски стонове, които пронизваха
 ушите ми. Изведнъж съществото ме усети, прикова вниманието си върху мен, започвайки да
 говори на някакъв древен неразбераем език. Чувствах се окован, сякаш не можех да
 помръдна. Болката изпитвана от хората горящи на кладите изведнъж почна да се влива в мен.
 Щях да умра всеки момент, но времето се забавяше и забавяше, сякаш за да мога да страдам
 повече. Тогава се събудих. Бе пристигнала линейка и ме свестяваха. Помислих, че всичко е
 свършило. За жалост грешах. Почти всяка вечер щом заспях, този сън идваше отново и аз
 изживявах болката на мъчениците, горейки до смърт. Превърнах се в зомби, не исках да
 заспивам. Тогава един приятел ми каза, че е чувал за човек който може да ме отърве от тази
 гадост, така се запознах с Райм. С негова помощ направихме ритуал, нов сън, в който аз щяхда 
се изправя срещу тази сянка и да я победя. Е, проработи, донякаде... За целта Райм ми
 каза, че трябва да влезе в съня ми и да ме провокира да сънувам осъзнато, така че да мога да
 създавам обстановката там, а не да й бъда подвластен. По този начин, щях да успея да
 контролирам самият сън и да победя това зло. Но за съжаление не оспяхме да довършим
 ритуала. Райм ми каза, че ти имаш нещото което направо може да ме доведе да сънувам в
 мак-четри, нивото което ми трябва за да изравня силите си с моя демон и да преборя
 проклятието.
 -Проклятие е, нистина. – съгласи се Мъдрост. - Може би има начин да го излекуваме, но
 първо тярбва да знам как премина ритуала за да разбера къде се намираш в момента. -
 Мъдрост си запали нова и предложи на младежа. Денис избърса потта от шията си, запали от
 преложените цигари и продължи историята.
 -Райм успя да ме накара да сънивам друг мой сън, един който ме навестяваше още от дете.
 Така щяхме да можем да организираме нещата по-лесно. Намирах се в долината, така я
 наричах. Това бе град в пурпорно-червени окраски с много жители, различни кафенета,
 магазини и дюкянчета. Самият град не предлагаше особено различни емоции, но
 инстинктивно знаех, че мога да намеря странни, съвсем различни местности, ако използвах
 тайни алеи и входове. Тези места в долината, към които винаги съня ме влечеше, аз знаех че
 не пренадлежат на града и са забранени за посещение. Те изглеждаха изоставени и хората
 които срещаше там бяха съвсем различни. Като че ли бяха разумни, а не скучните персонажи
 откафенетата. Имаше старо летище, канали и какви ли не лабиринти, носещи уплаха,
 несигурност, но също и любопитство. Отвън града почвах да виждам повече, чувствам
 повече, научавам повече, но усещах също че съм и наблюдаван. Бях в забранена зона. За да
 стигна до тези зони, обикновенно трябваше да преминавам през охранявани бариери и да
 използва измама или потайнство. Но наградата си заслужаваше. Навън се чувствах свободен.
 Въпреки това бях съвсем наясно че трябва да се завърна в града преди всеки залез, не можех
 да остана там през нощта. Виждах как алеите се рушат под краката ми ако се забавех
 прекалено много и трябваше да правя скокове пълни с адреналин и чуство за опасност, върху
 дефрагментиращият се терен за да достигна безопасността на някоя пурпурно-червена
 зграда. Но хванал се за ръба след такъв скок, разбираах, че се бях хванал отново за
 спокойството на баналността и се питах, не трябваше ли да остана, не трябваше ли да
 прекарам една нощ там... Когато с Райм направихме ритуала и аз почнах да сънувам
 долината, все още не бях приминал в мак-две или мак-три, а си бях един сънуващ труп, както
 се изразяваше той. За целта твоят приятел трябваше да ме намери и събуди докато сънувам.
 Нея нощ обикалях хаотично този мой подсъзнателен свят и докато се лутах измежду
 храсталаците на старото летище, съвсем неочаквано излязох в съвсем нов сектор от долината.
 Бе някакъв квартал. Тук нямаше много хора, изглеждаше тъмнобежаво и изоставено и
 изглеждаше скучно, като изключим един голям прелитащият цепелин в далечината. Поех в
 тази посока. Сградите бяха доста високи, завършени в стар италянски ренесансов стил, ала
 красотата им бе изчезнала. - фасадите бяха олющени и надупчени от калашник. В една
 подобна порутена сграда, на партера мъждукаше единствената светлина, която бях забелязал
 до сега в квартала, затова проближих. На витрината се виждаха изложени прашни книги.
 Отворих едва крепящата се врата и прекрачих прага. Прегърбеният продавач, който явно бе и
 часовникар, защото бе зает с човъркане и наместване на пластинки, ми посочи с мимика
 пейката в края на книжарницата. Почувствах се добре дошъли тук, забравих за цепелина и от
 полицата избрах няколко книги които изглеждаха интересни. Първата беше синкава и с
 красиви орнаменти, казваше се Дриймстраийд и описваше създаването на някаква си Торпа.
 Другата бе по тънка, и очевидно доста стара, защото страниците бяха ръчно изписани.
 Носеше заглавието „Меолвен срещу Тридесетте и три кръга на Кра“. Прелистих и се зачетох.“
...Развиващ се постоянно и без фиксирана форма, Шанлонга не може да бъде възприет. Той
 притежава всички сили с които може да се зареди формата и потенциал, който не спира да
 бъде обновяван. Шанлонгът не може никога да бъде обездвижен или прикован на място, нито
 хванат, толкова е динамичен, че докато понечиш да го видиш, той е вече по необясним начин
 на друго място. Концентрирайки енергията си в змиевидни извики, то се навива се и премята,
 за да се движи по-бързо. Сливайки се с мъглите и облаците Шанлонга кара заобикалящият го
 свят да вибрира, разпръсквайки се в пространството, зареждайки себе си и всичко около него
 с това движение. Същността му се казва, че се състои от празни стъпки с които той може да
 обикаля и да се приспособява към всяка реалност, израствайки силен и свободен, носещ знак
 и послание на смъртните, разтърсвайки ги от вечният им сън, карайки ги да се предадат.”
 -Това вобще не беше по моят вкус, затова прелистих няколко страници нанатък, надявайки се
 да попадна на нещо интригуващо в това стари книжле. Там се четеше:
 “Дългата човка на големият свирец мушна из пясъка няколко пъти без успех, птицата вдигна
 глава за момент, направи бърза стъпка и продължи с внезапните удари. Приливът тъкмо се
 беше отдръпнал, оставяйки разпръснати миниатюрни езерца навсякаде по крайбрежието,
 правейки свирецът да изглежда като гигант крачещ през острови и океани, пробождайки
 безредно с човка повърхността сякаш искаше да изпие кръвта на самата земя.
 Всъщност, тази алегорична картина се намираше само във въображението на момичето, което
 го наблюдаваше. Температурата беше съвсем близо до замръзване и Анин чакаше с
 нетърпение изгрева, който подаваше вече първи лъчи и скоро щеше съвсем да наруши покоят
 на нощта. Продължавайки с отмерените си удари, големият свирец се приближи опасно близо
 до набързо създаденото прикритие, което Анин бе нахвърляла от пръчки, водорасли и дребни
 крайбрежни храсталаци. Във същият момент когато момичето беше готово да хрърли
 мрежата си, прошарената птица измъкна рак от пясъците. В смайващо движение, двете
 същества затанцуваха, ракът опитвайки да се осткубне и избяга, като се опитваше да отклони
 вниманието на хищника, чрез хаотични атаки раздавани с здравите си щипки. В същото
 време, свирецът майсторски се предпазваше, методично подхвърляйки и хващаки отново
 рака с човката си, така майсторски избягвайки ударите. Въпреки яростната отбрана, битката
 беше спечелена от свиреца. След поредното циркаджийско подхвърляне във въздуха на
 пълещото създание, птицата отвори широко гърлото си и го нагълта цял и все още жив, след
 което огледа осеянате с езерца пясъци и продължи да мушка, сякаш нищо не се беше
 случило. Момент по-късно мрежата летеше, хвърлена от точната ръка на Анин. Тежестите в
 края обгърнаха свиреца, оставяйки само човката му да стърчи през една дупка на мрежата.
 Съдбата на победителя и победения бе една. Свирецът прие това мъдро и не се бори много
 докато му извиват врата. Малко сред изгрев Анин се върна с улова в крайбржният си дом.
 Метод - Изкуство – Сила – Корени - Стабилност - Лекота - Произход - Начало
 Тези слова бяха гравирани върху каменната арка, над входа на малкото имение. Баща й -
 Меолвен собственоръчно издялал тези слова бе съзаклятник в Шанлонг Джин - братството на
 войните, имащи за свой предводител митичното същество Шанлонг. Меолвен, точно
 привършвайки с подострянето на един меч, забелза дъщеря си, но този път не я сгълча, че е
 излизала преди изгрев, а подаде острието пред нея, така че аленото слънце да се отразява по
 върха и приближи лице до нейното.
 -Линията трябва да върви меко, както я виждаш сега. Ако забелязваш нещо, значи си
 направила нищо. - обясни той на дъщеря си, след което я изпрати да оскубе дивеча който бе
 уловила, а сам започна да се приготвя за изковаването на чисто нов меч.”-Обърнах една или 
две страници нататък:
 “...Освен ако не пречистиш мръсното тяло и му създадеш нов блясък, си усвоила по-малко и
 от нищо в това изкуство, хлапе. – Анин слушаше с отворени очи.
 - Разтвори тялото във вода. - каза Меолвен докато подготвяше тигела за нов меч.
 -Прочисти земята в чиста вода. - той внимателно смеси въглените с парчета желязо,
 прибавяйки по-малко от шепа чист пясък.
 -Тогава водата се изпарява от само себе си във въздуха, така имаш силата на водата, земята и
 въздуха сега. - тигелът беше запечатан и подпален. След като изкова меча и положи глина
 върхо острието беше време да го закали в издълбаното корито от дъб.
 -Земята на острието остава доло; с по-малко влага сега, която се изпари. Затова меча е вече от
 огнен вид и по този начин процесът е завършен.”
 -Оказа се глупава история, затова прелистих една солидна част от книжлето и се зачетох в
 следното:
 “...Главата му бе покрита с дълги черни дебели като пепелянка коси, достигащи до кръста.
 Светлината чезнеше в тях и това хвърляше мрак върху целият силует на превъплатеният.
 Гладните му за мъст очи се бяха вперили в магьосника, за няколкото секунди в които
 съществото вземаше решението си. Меолвен не предприемаше атака, концентрираше се надЗелената 
врата на малък апартамент в краят на Мюнхен се отвори. Tечението прелисти
няколко страници от “Ужасната тайна на ляля Мери”, която Мъдрост четеше. Това отклони
вниманието й за момент, но придружаващите вятара звуци, потвърдиха очакванията й. Беше
Райм, приятелят й, който мило наричаше - Вундершвайн. Само дебелите токове на неговите
каубойски ботуши чаткаха по дървеният под по този начин. Тя обърна отново на мястото до
което бе стигнала, но не привършила и едно изречение чу глас и нечии други стъпки да
отекват в антрето. Мъдрост остави книгата, без да трябва да отбелязва докъде бе стигнала.
Притежаваше перфектна фотографска памет, само едно от качествата й, което я бе направило
лидер на С.И.Е.Л - организацията, която бе по-древна и от самата Земя.
-Се’вус! - се чу непознат глас, след което една русолява глава на младеж се показа зад ъгъла.
Новодошлият и Райм, влязоха в стаята. Мъдрост се настани на трикрака тъбуретка до
надрасканата ниска стъклена маса, докато двете момечета заедно седнаха на малкият диван
от другата страна. След няколко бързи шеговити подхвърляния между нея и русолявият гост,
Райм придоби по-сериозен вид, обръщайки поглед към приятелката си.
-Трябва да му помогнем, Ели.
-Ами разкажи ми тогава! - рече тя с озадачени отворени очи усмихвайки се по посока на
младежът, който се бе представил току що като Денис и след това си запали от кутията Лъки
Страйк на масата.
Аз съм от Щудгард. Райм се опита да ми помогне да се отърва от един неприятен сън, но
имахме проблем, затова дойдохме в Мюнхен. Каза ми, че ти си притежавала нещо, което
може да спре всичките ми кошмари. Аз наистина страдам, Ели...
-Мъдрост. - тихо го поправи тя. Само Райм можеше да й говори така, другите я наричаха
Мъдрост.
Денис се усмихна, след което се възцари тишина. Мъдрост издиша дима, след което кимна
подканващо.
-Мъдрост, извинявай. -извини се той - Имам проблем от няколко месеца. Започна след като
получих странно видние един следобед. Намирах се точно на кръстовището между жълтата
пекарна и ангелскта аптека в Шутгард, когато светът се обърна, или аз може би аз загубих
разсъдака си. Минувачите буквално се разградиха пред очите ми, а асвалтът потъна в пясъци.
Небето потъмня и се покри напълно. След миг бях пренесен, или по-скоро дръпнат от
някаква сила и се узовах в тъмна зала, цялата от камък, осветявана само от няколко клади,
където се пържеха хора, крещящи за пощада. По средата на залата имаше езеро от пъклен
огън, а отвъд него висока три метра сянка, издаваше змийски стонове, които пронизваха
ушите ми. Изведнъж съществото ме усети, прикова вниманието си върху мен, започвайки да
говори на някакъв древен неразбераем език. Чувствах се окован, сякаш не можех да
помръдна. Болката изпитвана от хората горящи на кладите изведнъж почна да се влива в мен.
Щях да умра всеки момент, но времето се забавяше и забавяше, сякаш за да мога да страдам
повече. Тогава се събудих. Бе пристигнала линейка и ме свестяваха. Помислих, че всичко е
свършило. За жалост грешах. Почти всяка вечер щом заспях, този сън идваше отново и аз
изживявах болката на мъчениците, горейки до смърт. Превърнах се в зомби, не исках да
заспивам. Тогава един приятел ми каза, че е чувал за човек който може да ме отърве от тази
гадост, така се запознах с Райм. С негова помощ направихме ритуал, нов сън, в който аз щяхда 
се изправя срещу тази сянка и да я победя. Е, проработи, донякаде... За целта Райм ми
каза, че трябва да влезе в съня ми и да ме провокира да сънувам осъзнато, така че да мога да
създавам обстановката там, а не да й бъда подвластен. По този начин, щях да успея да
контролирам самият сън и да победя това зло. Но за съжаление не оспяхме да довършим
ритуала. Райм ми каза, че ти имаш нещото което направо може да ме доведе да сънувам в
мак-четри, нивото което ми трябва за да изравня силите си с моя демон и да преборя
проклятието.
-Проклятие е, нистина. – съгласи се Мъдрост. - Може би има начин да го излекуваме, но
първо тярбва да знам как премина ритуала за да разбера къде се намираш в момента. -
Мъдрост си запали нова и предложи на младежа. Денис избърса потта от шията си, запали от
преложените цигари и продължи историята.
-Райм успя да ме накара да сънивам друг мой сън, един който ме навестяваше още от дете.
Така щяхме да можем да организираме нещата по-лесно. Намирах се в долината, така я
наричах. Това бе град в пурпорно-червени окраски с много жители, различни кафенета,
магазини и дюкянчета. Самият град не предлагаше особено различни емоции, но
инстинктивно знаех, че мога да намеря странни, съвсем различни местности, ако използвах
тайни алеи и входове. Тези места в долината, към които винаги съня ме влечеше, аз знаех че
не пренадлежат на града и са забранени за посещение. Те изглеждаха изоставени и хората
които срещаше там бяха съвсем различни. Като че ли бяха разумни, а не скучните персонажи
откафенетата. Имаше старо летище, канали и какви ли не лабиринти, носещи уплаха,
несигурност, но също и любопитство. Отвън града почвах да виждам повече, чувствам
повече, научавам повече, но усещах също че съм и наблюдаван. Бях в забранена зона. За да
стигна до тези зони, обикновенно трябваше да преминавам през охранявани бариери и да
използва измама или потайнство. Но наградата си заслужаваше. Навън се чувствах свободен.
Въпреки това бях съвсем наясно че трябва да се завърна в града преди всеки залез, не можех
да остана там през нощта. Виждах как алеите се рушат под краката ми ако се забавех
прекалено много и трябваше да правя скокове пълни с адреналин и чуство за опасност, върху
дефрагментиращият се терен за да достигна безопасността на някоя пурпурно-червена
зграда. Но хванал се за ръба след такъв скок, разбираах, че се бях хванал отново за
спокойството на баналността и се питах, не трябваше ли да остана, не трябваше ли да
прекарам една нощ там... Когато с Райм направихме ритуала и аз почнах да сънувам
долината, все още не бях приминал в мак-две или мак-три, а си бях един сънуващ труп, както
се изразяваше той. За целта твоят приятел трябваше да ме намери и събуди докато сънувам.
Нея нощ обикалях хаотично този мой подсъзнателен свят и докато се лутах измежду
храсталаците на старото летище, съвсем неочаквано излязох в съвсем нов сектор от долината.
Бе някакъв квартал. Тук нямаше много хора, изглеждаше тъмнобежаво и изоставено и
изглеждаше скучно, като изключим един голям прелитащият цепелин в далечината. Поех в
тази посока. Сградите бяха доста високи, завършени в стар италянски ренесансов стил, ала
красотата им бе изчезнала. - фасадите бяха олющени и надупчени от калашник. В една
подобна порутена сграда, на партера мъждукаше единствената светлина, която бях забелязал
до сега в квартала, затова проближих. На витрината се виждаха изложени прашни книги.
Отворих едва крепящата се врата и прекрачих прага. Прегърбеният продавач, който явно бе и
часовникар, защото бе зает с човъркане и наместване на пластинки, ми посочи с мимика
пейката в края на книжарницата. Почувствах се добре дошъли тук, забравих за цепелина и от
полицата избрах няколко книги които изглеждаха интересни. Първата беше синкава и с
красиви орнаменти, казваше се Дриймстраийд и описваше създаването на някаква си Торпа.
Другата бе по тънка, и очевидно доста стара, защото страниците бяха ръчно изписани.
Носеше заглавието „Меолвен срещу Тридесетте и три кръга на Кра“. Прелистих и се зачетох.“...
Развиващ се постоянно и без фиксирана форма, Шанлонга не може да бъде възприет. Той
притежава всички сили с които може да се зареди формата и потенциал, който не спира да
бъде обновяван. Шанлонгът не може никога да бъде обездвижен или прикован на място, нито
хванат, толкова е динамичен, че докато понечиш да го видиш, той е вече по необясним начин
на друго място. Концентрирайки енергията си в змиевидни извики, то се навива се и премята,
за да се движи по-бързо. Сливайки се с мъглите и облаците Шанлонга кара заобикалящият го
свят да вибрира, разпръсквайки се в пространството, зареждайки себе си и всичко около него
с това движение. Същността му се казва, че се състои от празни стъпки с които той може да
обикаля и да се приспособява към всяка реалност, израствайки силен и свободен, носещ знак
и послание на смъртните, разтърсвайки ги от вечният им сън, карайки ги да се предадат.”
-Това вобще не беше по моят вкус, затова прелистих няколко страници нанатък, надявайки се
да попадна на нещо интригуващо в това стари книжле. Там се четеше:
“Дългата човка на големият свирец мушна из пясъка няколко пъти без успех, птицата вдигна
глава за момент, направи бърза стъпка и продължи с внезапните удари. Приливът тъкмо се
беше отдръпнал, оставяйки разпръснати миниатюрни езерца навсякаде по крайбрежието,
правейки свирецът да изглежда като гигант крачещ през острови и океани, пробождайки
безредно с човка повърхността сякаш искаше да изпие кръвта на самата земя.
Всъщност, тази алегорична картина се намираше само във въображението на момичето, което
го наблюдаваше. Температурата беше съвсем близо до замръзване и Анин чакаше с
нетърпение изгрева, който подаваше вече първи лъчи и скоро щеше съвсем да наруши покоят
на нощта. Продължавайки с отмерените си удари, големият свирец се приближи опасно близо
до набързо създаденото прикритие, което Анин бе нахвърляла от пръчки, водорасли и дребни
крайбрежни храсталаци. Във същият момент когато момичето беше готово да хрърли
мрежата си, прошарената птица измъкна рак от пясъците. В смайващо движение, двете
същества затанцуваха, ракът опитвайки да се осткубне и избяга, като се опитваше да отклони
вниманието на хищника, чрез хаотични атаки раздавани с здравите си щипки. В същото
време, свирецът майсторски се предпазваше, методично подхвърляйки и хващаки отново
рака с човката си, така майсторски избягвайки ударите. Въпреки яростната отбрана, битката
беше спечелена от свиреца. След поредното циркаджийско подхвърляне във въздуха на
пълещото създание, птицата отвори широко гърлото си и го нагълта цял и все още жив, след
което огледа осеянате с езерца пясъци и продължи да мушка, сякаш нищо не се беше
случило. Момент по-късно мрежата летеше, хвърлена от точната ръка на Анин. Тежестите в
края обгърнаха свиреца, оставяйки само човката му да стърчи през една дупка на мрежата.
Съдбата на победителя и победения бе една. Свирецът прие това мъдро и не се бори много
докато му извиват врата. Малко сред изгрев Анин се върна с улова в крайбржният си дом.
Метод - Изкуство – Сила – Корени - Стабилност - Лекота - Произход - Начало
Тези слова бяха гравирани върху каменната арка, над входа на малкото имение. Баща й -
Меолвен собственоръчно издялал тези слова бе съзаклятник в Шанлонг Джин - братството на
войните, имащи за свой предводител митичното същество Шанлонг. Меолвен, точно
привършвайки с подострянето на един меч, забелза дъщеря си, но този път не я сгълча, че е
излизала преди изгрев, а подаде острието пред нея, така че аленото слънце да се отразява по
върха и приближи лице до нейното.
-Линията трябва да върви меко, както я виждаш сега. Ако забелязваш нещо, значи си
направила нищо. - обясни той на дъщеря си, след което я изпрати да оскубе дивеча който бе
уловила, а сам започна да се приготвя за изковаването на чисто нов меч.”-Обърнах една или 
две страници нататък:
“...Освен ако не пречистиш мръсното тяло и му създадеш нов блясък, си усвоила по-малко и
от нищо в това изкуство, хлапе. – Анин слушаше с отворени очи.
- Разтвори тялото във вода. - каза Меолвен докато подготвяше тигела за нов меч.
-Прочисти земята в чиста вода. - той внимателно смеси въглените с парчета желязо,
прибавяйки по-малко от шепа чист пясък.
-Тогава водата се изпарява от само себе си във въздуха, така имаш силата на водата, земята и
въздуха сега. - тигелът беше запечатан и подпален. След като изкова меча и положи глина
върхо острието беше време да го закали в издълбаното корито от дъб.
-Земята на острието остава доло; с по-малко влага сега, която се изпари. Затова меча е вече от
огнен вид и по този начин процесът е завършен.”
-Оказа се глупава история, затова прелистих една солидна част от книжлето и се зачетох в
следното:
“...Главата му бе покрита с дълги черни дебели като пепелянка коси, достигащи до кръста.
Светлината чезнеше в тях и това хвърляше мрак върху целият силует на превъплатеният.
Гладните му за мъст очи се бяха вперили в магьосника, за няколкото секунди в които
съществото вземаше решението си. Меолвен не предприемаше атака, концентрираше се над
дъха си. Беше изненадан. Не очаквапе толкова близо до голям град, да срещне преваплътен.
Повече от седмица той бе на път за Елантор и дори би се заклел че надушва дима отвъд
стените на града, когато се натъкна на това изчадие. По тялото на съществото се забелязваха
все още части от дрехите на предният му обитател. Кожата отдолу бе дебела и посивяла,
върху която се виждаха черни кървави символи присъщи на Кра, прорязани дълбоко в плътта
от самият него, след трансформацията. Превъплатеният изрева и се втурна в атака с
наелектрезирани от магия ръце. Вятарът спря, слънцето угасна и в миг се появи отново -
Меолвен беше вдигнал вихрушка около себе си. Сега превъплатеният, както и целият лес бяха
пред магьосника като че застинали за момент, след което всичко се раздвижи, но магията все
още придаваше бързина на Меолвен, така че за него противника бе достатъчно бавен и с
мълниеносен замах, ръката на превъплатеният се търкулна измежду трънаците. Като че ли не
усетил особена загуба, изчдието отвърна и запрати магьосника на няколко метра със здравата
си, погрубяла от скорошната трансформация ръка. Меолвен се отърси и понечи да се изправи
докато вихрушката около него чезенеше. Мечът му лежеше на не по-малко от три стъпки
встрани, когато извергът налетя отново. Посивелите му нокти се впиха в гърлото на
магьосника, събаряйки го отново. Острата болка помътни съзнанието на Меолвен,
превъплатеният се бе надвесил над него, душеше го, а черните му коси и остра миризма се
спускаха върху човека. Светлината между двамата противници се превърна в тъмна нощ.
Живота щеше скоро да напусне магьосника. Това би бил изхода от биткат, ако не бяха двете
последователни стрели забили се в гърба на изчадието. Още след пътвата Меолвен усети
разхлабване на захвата и докато втората летеше, изпратена от пъргавият лък на Бсеой, той
успя да достигне дървената дръжка на носеният ниско на колана кинжал. С последен дъх той
заби острието в гърлото на превъплатеният, докато последната стрела се впи в гърба и проби
гръдния кош на съществото, изпречвайки пред лицетона магоьсника облятият си с черна кръв
връх. Бсеой често посещаваше тази част на леса, из тези долчини и тясни пътеки преди залез
дивият Севой обичаше да се крие на сянка. Той бе усетил Меолвен доста преди битката,
въпреки, че го бе взел поради тихите му стъпки за друг ловец, търсещ като него скритият
измежду храстите Севой. Бсеой беше вече стар, но посивелите му коси добре помнеха рева
издаван от превъплатените. Щом го чу, той се затича по посаката от която идваше, без
секунда да се двуоми. Дори някакво чуство за отмъщение го караше да прескача, а не
заобикаля горските препятствия, усещайки се сякаш самият той бе подплашен пъргав Севой,бягащ 
от стрелите на точният Бсеой. Иотмъщение той намери, нанизвайки с бързият си лък
изчадието, защото не един и двама братя ловци, близки приятели на Бсеой бяха безследно
изчезвали в леса, ставайки жертви на Кра. След като си пое въздух, разпита магьосника и
като разбра, че се е отправил към Елантор и е само леко ранен, остави да стърчат стрлите си в
трупа на черният слуга и се отправи отново из сенките, този път за Севой.”
-Затворих книгата и се замислих за момент, колко ли голям пияница е трябвало да бъде
авторът, за да си губи времето да пише такива измислици... и тогава ме усени! Заглавието!
Райм бе споменавал, че точно идола на Кра, кавото и да значеше това, може би бе
организатор на моите кошмари. “Събудих се” в съня си, мигновенно. Книжарят седеше,
човъркаше часовници, подсмихваше се, но когато погледите ни се срещнаха за момент,
разбрах – това бе Райм! Беше изумително! Той се изправи и обликът му се промени
изведнъж, явно бе усетил, че съм оспял да премина в мак-две. След като ме успокои ми даде
инструкции, какво да предприема нататък. Слет това, споменавайки, че вече сънят е изцяло
под мой контрол, той напусна, за да мога да премина на по-горно ниво. Силата ме обзе и
преминах в мак-три. Инструкциите ми бяха да си изкова оръжие и да се изправя лице в лице
с господаря на моите мъчения. Това щеше да бъде интересно предизвикателство. По цели
нощи бях обикалял и изследвал разрушените самолети на летището и знаех, че само малкия
турбинен джет от 67-ма още работеше. Влязох в кабината и пуснах реактивният
стабилизиращ двигател под опашката. Самолетът понечи да направи някакво движение, но
колесниците му бяха разядени от времето и той не помръдна. Пренесъх се в един от
изоставените хамбари, или по-точно, пренесъх изоставеният хамбар върху мястото, където се
намираше джетът и излязох да потърся стомана подходяща за изковаването на меч. Един вал
от двигател на класически тексаски Хатз прикова вниманието ми. Това – реших, щеше да
бъде моето оръжие. Стиснах го в дланта си. Валът бе тежичък - чудесно. Взех си един
огромен чук и поднесох вала към топлината на ревящият реактивният двигател. Наблизо
имаше стар неработещият струг, който използвах като наковалня и след дузина часове работа,
които почти не усетих, имах острие. Закалих го в голям казан с машинно масло и му дадох
име – Рьорих, като името на зланият ретривър, който баща ми осинови, за четрвъртият ми
рожден ден. Избърсах маслото и му стъкмих стоманен гард и дръжка от парче дърво.
Разрязах коженото си яке и със здрави ленти от него опасах дръжката, заклинявайки я в края
с метален помел. Реших че съм напълно готов, но когато излязох от хамбара, нещо за което
съвсем бях забравил се случи. Долината започна да се руши под краката ми. Бях закъснял.
Трябваше бързо да се добера до някоя пурпурно-червена сграда, но нянаше време. Опитах се
да се принеса, но града отказваше да ме приеме, тогава се затичах с всичка сила, бързах,
прескачах канали, ала апокалипсиса ме надви и накрая пропаднах. Събудих се от ритуала, за
съжаление без успех.
-Торпата. - обърна се Мъдрост към Райм, веднага щом младежът приключи исторяита си.
Приятелят и стана и отиде да търси нещо в другата стая, а тя дръпна от пода полвин бутилка
руска водка и наля в две чаши. Едната изпи сама, докато си палеше нова цигара. Всъщност
Мъдрост не изглеждаше на мониче което пие от сутрин, точно обратното, красивите й
къдрици откриваха младо лице с чисти очи и никакви бръчки. Денис се зачуди върху това
противоречие. Но той нямаше как да знае... Тя не бе от тук, тя бе от извора. Тя бе безсмъртна.
–Заповядай мила. - Райм подаде малка стара стъкленица към Мъдрост.
-Готов ли си да полетиш, Денис? -попита тя, докато разклащаше стъкленицата в дясната си
ръка, междувременно издишайки тънък дим от красивите си устни.Да. - кратко отговори младежът. 
Мъдрост изля съдържанието на стъкленицата в чашата с
водка, пожела му ксъмет, разклати я и му я подаде. Той пи на екс и се усмихна, след което
припадна.
Реакторът на торпата понесе на крилете си духът на Денис. Всичко му се струваше като думи
които чете и осмисля без да е желал. Домът му, майка му, училището, детството му, цялата
вселена се сливаше в едно цяло. Слад като се завихри, това кето причини реактора върху
Денис бе с почти същата амплитуда на усещанията, които бе получил при първата си среща с
демонът от сънищата му, само че сега не бе болка, а скорост. Довършваща скорост, през която
съзнанието трябваше да се разгради, за да премине. Гриф я наричаха някои и ако не успееше
духът да се остави на движението и премине нататък, първо реактора би прекратил своят
ефект и второ, това щеше да доведе до почти неизменна емоционална, а понякога и телесна
травма след връщане към реалността. Мъдрост бе преценила добре Денис – той се предаде,
той премина.
Лицето на старик, над осемдесет се появи пред очите му, съвсем прегърбен, подпрял се на
бастуна си, до входа на схлупена къща от блатни треви и лияни. Денис усети на раменете си
тежка броня, тенът му се беше променил както и цялото телосложение. Мръсотия от блатата
бе покрила ботушите и лицето. Въпреки, че бе малко некомфортна, той не бързаше да сваля
бронята, тя му бе сега най-нужна. Денис бе влял съзнанието си в историческата личност на
Паладина от Закарум - Меонхил, единственият преборил някога демона който създаваше
кошмарите му. Меонхил действаше и говореше, а Денис наблюдаваше, или бе обратното,
нокой не можеше да каже, защото съзнанията им бяха едно цяло и тялото им бе едно. След
като спазари нов меч от старика Алкор, срещу стар ръкопис, гравиран с древен алхимичен
символ на корицата, Меонхил вдигна високия си щит и пое през елипсовидният портл,
озовавайки се мочурестата долина, под свещенните гробници и храмове на Закарум.
Покварени от нечистата съвест на новият си господар, не отдавнашните му побратими се
бяха превърнали в изчадия на злото и само с остър меч той оспяваше да ги сговори, та
моливтите за изкупление се превърнаха в монотонен ритъм на сърцето му. Мечът му
подлагаше на правда а щитът му носеше сила. Блатни насекоми, отровни влечуги и
омагьосани свещенници, пазеха храмовете, сега пренадлежащи на злото. Стотиците
Зигурати биха объркали всеки друг, но Меонхил знаеше пътищата из собствената си земя.
Докато стигна главния храм, в чиито катакомби бе разгърнал омразата си Мефисто – демона
който Денис ловуваше днес, стотици лежаха освободени от проклятието си в тъмните блата
назад. Меонхил нагласи трите камъка в реда на старият орден и зида се пропука, отваряйки
входа към последното му изпитание.
Вътре миришеше на развалено и загнило. Трупове на стари жертвоприношения и техните
кости се търкаляха из целият лабиринт, използван някога за прогонване на демоните а не
тяхната инвокация. Неколкократните срещи с предводители на различни черни мироприятия
из коридорите на катакомбите завършиха с проливането на безжизнената им кръв. Изведнъж
вниманието на Денис бе привлечено от нещо необикновенно. В един от тъмните ъгли, под
грубо скована маса се намираше прашен съндък, сякаш недокосван от векове. Той го дръпна
и разби с ботуша си ръждясалата ключалка. Вътре въргаляха разпокъсани дрипи и няколко
ръкописа. Той се подвуоми и си помисли, че интоицията му го заблуждава. Върпреки това,
под влиянието на Меонхил, разрови дрипите и желязната му ракъвица усети нещо здраво.
Той го издърпа и се изправи. Сърцето му едва успя да сдържи момента на слава – това бе
неговият меч, този който сам си бе изковал в долината. Само проклятие ли магия можеха да
сторят това! Стиснал здраво новото си оръжие Денис, в тялото на своят закрилник – паладин
навлезе в убежището на Господарят на Омразата. Мефисто го очакваше и бълвна отрова от
нечовешката си паст. Със силен рев Меонхил се затича и нанесе удър на неколцината
прокълнати консули, поваляйки ги в миг, след което коленичи и се закри с високия си щит 
таотровните капки успяха да проядат само бронята му. Втурна се бързо в дясно, прикривайки
се зад една от колоните, за да си поеме дъх. Тогава усети силен блясък на преливаща сила
струяща от меча си. Погледна за колоната и разбра че трябва да дйства мигновенно. Захвърли
щита си, претърколи се в страни и грабнаи едно лежащо копие от земята, точо когато
колоната зад която бе намерил убежище се разхвърча на парчета, под магията на Демона.
Дробовете му пламтяха от зноя на пърлещата зала. Копието полетя и въздухът който
трябваше да си поеме, почти изгори ноздрите му. В момента в който острието прободе лявата
ръка на Мефисто, Меонхил вече се затичваше с пъли сили и със скок на леопард се озова на
отрещната страна на пламтящото езеро. Очите на чудовището бяха насочени към него,
болката в ръка го предизвикваше и тъмно-ливави струйки от проникновение се спускаха от
подобието му на лице. Отровните пипала обгърнаха паладина, а той мигновенно разсече
наляво и надясно, опитвайки се да пренебрегне болката. Тъмен вой за мъст се простена от
четирите страни, през туловището на изчадието. Мечът проби гърдите му. Бликна огън и
Меонхил се отдръпна назад. Проглушителен трясък разтресе цялата зала - демона се обгърна
в пламъците на собствената си ненавист, докато не оста само куп прах, мечът на Меонхил и
странен камък, който може би само Алкор или Кейн биха знаели за какво служи...
Завръщането не бе по леко от самото преминаване за границата. Докато се разбуди съвсем,
минаха поне двадесет минути.
-Жив и читав! –посочи Райм. Мъдрост наблюдаваше тихо. Денис изглеждаше като кутре току
що придобило полова зрялост. Неугледният му вид бе затъмнен само от несвързаните му
мисли.
-Багодаря ти, това питие си го биваше. – обърна се той към Мъдрост.
-Благодари на Райм, без него нямаше да си тук.
-Да наистина той направи много за мене...
-Как мина? - попита Райм.
-Свърши се проклетника, забих меча право в гърдите му както ми каза. Само че не бях съвсем
аз, тази гадост ми обърка съвсем съзнанието. Мислех, че сам трябва да преборя злото, а бях в
съвсем друго тяло, имах съвсем различно знание. Но признавам, силата на този приятел
доста ми помогна в ада който трябваше да премина.
-Това е бил твоят англе пазител. - рече Мъдрост. - Те винаги се явяват на служба в критични
моменти. Как изглеждаше?
-Доста черничък и се беше навлякал с дебели дуспехи, как ги мъкнеше не зная. Също
ползваше голям щит и говореше през цялото време, но някак вътре в себе си, усетих че това
бе част от съшността му и не се противопоставих, а как ли бих могъл при такова преплитане
на съзнанията ни. Имах чувството че съм минал и аз с него през целият му боен опит, а той,
до колкот осещах съвсем не бе малък. Името му бе Меонхил.
-Паладин от Закарум. - заключи Мъдрост. - Съвсем удачно дори като се има в предвид с какъв
антагонист си имаше работа. Закарум всъщнст не са братсвото което може би си чувал от
историите. Много по-древни са те и много по-силни, десет хиляди сънища са минали за тях и
сянката, но не тази черна сянка с която ти се бори, ги е издигнала до ангелският свят.
-Шегуваш се, нали?-Не. И трябва да знаеш едно - ако продължиш живота си както преди, 
много скоро зло ще те
настигне отново. Аз също видях демона в теб, като Райм, но също видях и светлината.
Светлината на Закарум струи от теб, дори сега по-силно, след като сте били едно със своя
ангел. Можеш да отключиш възприятията си, или да останеш натъмно завинаги. Вторият
вариант не ти го препоръчвам. Кра са те погнали. Ти се пребори с Мефисто и той няма да те
закача, но това не е краят на кошмара, Денис.
-Райм нямаше много време да ми обясни защо трябва да се страхувам от тези Кра. - отвърна
Денис. - Малко съм объркан, какво имат общо ангелите с мен и аз със Кра, та не ги ли
преборих току що в лицето на този кошмар?
-Не е тлкова просто. Мога да ти покажа ако желаеш.
-Добре, Мъдрост.
-Погледни в очите ми. – тя положи ръцете си върху тила му и частта на черепа, зад ушите на
Денис, наведе се над масата, взирайки се в него, та носовете им почти се докоснаха.
Спонтанно, кристално-сияйните очи на Мъдрост се привърнаха в планини и той усети че
полита над тях, а мекият й глас се спуска от небето.
-Това е Ембър – най високият връх в Ефтаосен, първичният свят подобен на Земята.
Центърът на всичко което познаваш, центърът на живота. Сенките, както ги наричаме ние са
различните части на сътворението, Ембър е първичният извор, а Ефтаосен бе първичната
сянка на Земята . Хиляди светове след това се появи и Земята на която живееш от същия
извор на живот както и всички останали. – картината се промени и Денис видя всевъзможни
светове, всички приличащи на тази Земя която познаваше, но и всеки със своите оттенъци.
-Вселената е един подобен извор, Денис, а всички галактически и планетарни извори, като
Ембър, са нейни деца и внуци. Всеки планетарен извор създава свои сенки, неговите деца, а
всяка сянка създава свои обитатели, нейните собствени чеда. Ти си дете на Земята, а твоите
мисли са твоето собствено потомство. – Денис виждаше всичко в миг, картината бе
умопоразителна.
-Ала всеки извор си има слабо място, - продължи Мъдрост - защото
за да бъде извор той трябва да е несъвършен. Повечето извори запазват чистотата си, но има
и такива които почват да бълват тиня. Съдбата им е да се изправят в битака срещу чистите
извори, за да определят дали злото или доброто ще натделее. Милиони години преди сянката
на Земята да бъде сплетена от живителната сила на Ембър, съвсем далечен извор намиращ се
на галактически години от Ембър бе покварен от тъмнината. Всичко тръгна от една негова
сянка която страдаше прекалено много и накрая се превърна в черен идол. Така наричаме
сянка чиито потомци забавят чувството за любов и състраданието изчезне от сърцата им.
Този черен идол се нарече Кра и се разстели като черен път и различните сенки на извора,
докато всичките не бяха под неговият тираничен контрол, та самият извор загуби жизнената
си енергия. Унищожили всичко там, идолът на Кра се разпръсна в търсене на храна. Така се
появи първата черна галакатика, и непокварените извори тярбваше да се изправят срещу това
зло. Много от децата на техните сенки получиха магически сили и поеха срещу демоничният
ред. Милиарди години се водеше тази война на безброй бойни полета в различните сенки.
Кра покварваха арогантните, ала изворите се бяха убединили в усилията си да разпръснат
мрака на идола. Сенките на Ембър също изпращаха своите воини да защитават светлината, 
и мнозина от предците ми пазят истории от битките водени в безкрая. Братството от Ефтаосен,
което организираше главните атаки и тренираше по-младите сенки се състоеше от
прекосвачи и надарени магьосници наричащи се Шанлонг Джин. А нашите най големи
съюзници идваха от първичната сянка на извора Фиолес. Те са братството на Закарум.
Войната завърши с разрушаването на черната галактика и всички покварени извори
започнаха да се пречистват. Но злото на Кра не умря с това и нова война наближава. Победен,
идолът се превърна в странстваща болест, опитвайки се да проникне кадето съпротивата бе
най слаба. А младите сенки нямат нужната защита от такова древно зло. И много бяха
покварени наново. Но този път злото само покварваше без да превзема самите извори,
знаеше че установи ли се някаде и започне да действа от там, ще бъде потгонено отново. То
бе поумняло, имаше опита на победения и бе решено да унищожи всеки живот в тази
вселена, този път без грешки. Към момента това не е далеч от постигане. То се е
разпростряло до такава степен, че дори да се съберат силите на светлината, битката ще бъде
много трудена. Но някои не сме забравили миналото и Шанлонг Джин, както и много
други братства бранят живота всеки ден, със цената на своя собствен. Затова съм тук. Затова
Меонхил те закриля. Не подценявй случайността Денис, светлината е над теб. – Картината се
превърна в неизменна част от съществото му. Той почуства вселената и идолът, самата битка
на много и различни места, не можеше да си си го обясни, но го виждаше и чувстваше така
ясно.
Очите й заблестяха отново. Те не бяха като вселената - но бяха истински извор. Сега той
разбра. Кра бяха след всеки решил своеволно да вземе страна, да бъде протагонист. Той бе
излекувал себе си, поваляйки Мефисто, ала точно тази негова смелост го направи цел за
онищожаване. Кра не понасяше смелите, стабилните и активните – те не бяха подходящи за
роби. А робство, бе новата тактика на черният идол. Щом веднъш се бяха провалили със
сила, сега злите сили издигаха империята на Кра наново - чрез лукавост.
-Ела с нас. – Мъдрост проникна зад мислите му, Денис бе взел вече своето решение.
 дъха си. Беше изненадан. Не очаквапе толкова близо до голям град, да срещне преваплътен.
 Повече от седмица той бе на път за Елантор и дори би се заклел че надушва дима отвъд
 стените на града, когато се натъкна на това изчадие. По тялото на съществото се забелязваха
 все още части от дрехите на предният му обитател. Кожата отдолу бе дебела и посивяла,
 върху която се виждаха черни кървави символи присъщи на Кра, прорязани дълбоко в плътта
 от самият него, след трансформацията. Превъплатеният изрева и се втурна в атака с
 наелектрезирани от магия ръце. Вятарът спря, слънцето угасна и в миг се появи отново -
 Меолвен беше вдигнал вихрушка около себе си. Сега превъплатеният, както и целият лес бяха
 пред магьосника като че застинали за момент, след което всичко се раздвижи, но магията все
 още придаваше бързина на Меолвен, така че за него противника бе достатъчно бавен и с
 мълниеносен замах, ръката на превъплатеният се търкулна измежду трънаците. Като че ли не
 усетил особена загуба, изчдието отвърна и запрати магьосника на няколко метра със здравата
 си, погрубяла от скорошната трансформация ръка. Меолвен се отърси и понечи да се изправи
 докато вихрушката около него чезенеше. Мечът му лежеше на не по-малко от три стъпки
 встрани, когато извергът налетя отново. Посивелите му нокти се впиха в гърлото на
 магьосника, събаряйки го отново. Острата болка помътни съзнанието на Меолвен,
 превъплатеният се бе надвесил над него, душеше го, а черните му коси и остра миризма се
 спускаха върху човека. Светлината между двамата противници се превърна в тъмна нощ.
 Живота щеше скоро да напусне магьосника. Това би бил изхода от биткат, ако не бяха двете
 последователни стрели забили се в гърба на изчадието. Още след пътвата Меолвен усети
 разхлабване на захвата и докато втората летеше, изпратена от пъргавият лък на Бсеой, той
 успя да достигне дървената дръжка на носеният ниско на колана кинжал. С последен дъх той
 заби острието в гърлото на превъплатеният, докато последната стрела се впи в гърба и проби
 гръдния кош на съществото, изпречвайки пред лицетона магоьсника облятият си с черна кръв
 връх. Бсеой често посещаваше тази част на леса, из тези долчини и тясни пътеки преди залез
 дивият Севой обичаше да се крие на сянка. Той бе усетил Меолвен доста преди битката,
 въпреки, че го бе взел поради тихите му стъпки за друг ловец, търсещ като него скритият
 измежду храстите Севой. Бсеой беше вече стар, но посивелите му коси добре помнеха рева
 издаван от превъплатените. Щом го чу, той се затича по посаката от която идваше, без
 секунда да се двуоми. Дори някакво чуство за отмъщение го караше да прескача, а не
 заобикаля горските препятствия, усещайки се сякаш самият той бе подплашен пъргав Севой,
бягащ от стрелите на точният Бсеой. Иотмъщение той намери, нанизвайки с бързият си лък
 изчадието, защото не един и двама братя ловци, близки приятели на Бсеой бяха безследно
 изчезвали в леса, ставайки жертви на Кра. След като си пое въздух, разпита магьосника и
 като разбра, че се е отправил към Елантор и е само леко ранен, остави да стърчат стрлите си в
 трупа на черният слуга и се отправи отново из сенките, този път за Севой.”
 -Затворих книгата и се замислих за момент, колко ли голям пияница е трябвало да бъде
 авторът, за да си губи времето да пише такива измислици... и тогава ме усени! Заглавието!
 Райм бе споменавал, че точно идола на Кра, кавото и да значеше това, може би бе
 организатор на моите кошмари. “Събудих се” в съня си, мигновенно. Книжарят седеше,
 човъркаше часовници, подсмихваше се, но когато погледите ни се срещнаха за момент,
 разбрах – това бе Райм! Беше изумително! Той се изправи и обликът му се промени
 изведнъж, явно бе усетил, че съм оспял да премина в мак-две. След като ме успокои ми даде
 инструкции, какво да предприема нататък. Слет това, споменавайки, че вече сънят е изцяло
 под мой контрол, той напусна, за да мога да премина на по-горно ниво. Силата ме обзе и
 преминах в мак-три. Инструкциите ми бяха да си изкова оръжие и да се изправя лице в лице
 с господаря на моите мъчения. Това щеше да бъде интересно предизвикателство. По цели
 нощи бях обикалял и изследвал разрушените самолети на летището и знаех, че само малкия
 турбинен джет от 67-ма още работеше. Влязох в кабината и пуснах реактивният
 стабилизиращ двигател под опашката. Самолетът понечи да направи някакво движение, но
 колесниците му бяха разядени от времето и той не помръдна. Пренесъх се в един от
 изоставените хамбари, или по-точно, пренесъх изоставеният хамбар върху мястото, където се
 намираше джетът и излязох да потърся стомана подходяща за изковаването на меч. Един вал
 от двигател на класически тексаски Хатз прикова вниманието ми. Това – реших, щеше да
 бъде моето оръжие. Стиснах го в дланта си. Валът бе тежичък - чудесно. Взех си един
 огромен чук и поднесох вала към топлината на ревящият реактивният двигател. Наблизо
 имаше стар неработещият струг, който използвах като наковалня и след дузина часове работа,
 които почти не усетих, имах острие. Закалих го в голям казан с машинно масло и му дадох
 име – Рьорих, като името на зланият ретривър, който баща ми осинови, за четрвъртият ми
 рожден ден. Избърсах маслото и му стъкмих стоманен гард и дръжка от парче дърво.
 Разрязах коженото си яке и със здрави ленти от него опасах дръжката, заклинявайки я в края
 с метален помел. Реших че съм напълно готов, но когато излязох от хамбара, нещо за което
 съвсем бях забравил се случи. Долината започна да се руши под краката ми. Бях закъснял.
 Трябваше бързо да се добера до някоя пурпурно-червена сграда, но нянаше време. Опитах се
 да се принеса, но града отказваше да ме приеме, тогава се затичах с всичка сила, бързах,
 прескачах канали, ала апокалипсиса ме надви и накрая пропаднах. Събудих се от ритуала, за
 съжаление без успех.
 -Торпата. - обърна се Мъдрост към Райм, веднага щом младежът приключи исторяита си.
 Приятелят и стана и отиде да търси нещо в другата стая, а тя дръпна от пода полвин бутилка
 руска водка и наля в две чаши. Едната изпи сама, докато си палеше нова цигара. Всъщност
 Мъдрост не изглеждаше на мониче което пие от сутрин, точно обратното, красивите й
 къдрици откриваха младо лице с чисти очи и никакви бръчки. Денис се зачуди върху това
 противоречие. Но той нямаше как да знае... Тя не бе от тук, тя бе от извора. Тя бе безсмъртна.
 –Заповядай мила. - Райм подаде малка стара стъкленица към Мъдрост.
 -Готов ли си да полетиш, Денис? -попита тя, докато разклащаше стъкленицата в дясната си
 ръка, междувременно издишайки тънък дим от красивите си устни.Да. - кратко отговори младежът. 
Мъдрост изля съдържанието на стъкленицата в чашата с
 водка, пожела му ксъмет, разклати я и му я подаде. Той пи на екс и се усмихна, след което
 припадна.
 Реакторът на торпата понесе на крилете си духът на Денис. Всичко му се струваше като думи
 които чете и осмисля без да е желал. Домът му, майка му, училището, детството му, цялата
 вселена се сливаше в едно цяло. Слад като се завихри, това кето причини реактора върху
 Денис бе с почти същата амплитуда на усещанията, които бе получил при първата си среща с
 демонът от сънищата му, само че сега не бе болка, а скорост. Довършваща скорост, през която
 съзнанието трябваше да се разгради, за да премине. Гриф я наричаха някои и ако не успееше
 духът да се остави на движението и премине нататък, първо реактора би прекратил своят
 ефект и второ, това щеше да доведе до почти неизменна емоционална, а понякога и телесна
 травма след връщане към реалността. Мъдрост бе преценила добре Денис – той се предаде,
 той премина.
 Лицето на старик, над осемдесет се появи пред очите му, съвсем прегърбен, подпрял се на
 бастуна си, до входа на схлупена къща от блатни треви и лияни. Денис усети на раменете си
 тежка броня, тенът му се беше променил както и цялото телосложение. Мръсотия от блатата
 бе покрила ботушите и лицето. Въпреки, че бе малко некомфортна, той не бързаше да сваля
 бронята, тя му бе сега най-нужна. Денис бе влял съзнанието си в историческата личност на
 Паладина от Закарум - Меонхил, единственият преборил някога демона който създаваше
 кошмарите му. Меонхил действаше и говореше, а Денис наблюдаваше, или бе обратното,
 нокой не можеше да каже, защото съзнанията им бяха едно цяло и тялото им бе едно. След
 като спазари нов меч от старика Алкор, срещу стар ръкопис, гравиран с древен алхимичен
 символ на корицата, Меонхил вдигна високия си щит и пое през елипсовидният портл,
 озовавайки се мочурестата долина, под свещенните гробници и храмове на Закарум.
 Покварени от нечистата съвест на новият си господар, не отдавнашните му побратими се
 бяха превърнали в изчадия на злото и само с остър меч той оспяваше да ги сговори, та
 моливтите за изкупление се превърнаха в монотонен ритъм на сърцето му. Мечът му
 подлагаше на правда а щитът му носеше сила. Блатни насекоми, отровни влечуги и
 омагьосани свещенници, пазеха храмовете, сега пренадлежащи на злото. Стотиците
 Зигурати биха объркали всеки друг, но Меонхил знаеше пътищата из собствената си земя.
 Докато стигна главния храм, в чиито катакомби бе разгърнал омразата си Мефисто – демона
 който Денис ловуваше днес, стотици лежаха освободени от проклятието си в тъмните блата
 назад. Меонхил нагласи трите камъка в реда на старият орден и зида се пропука, отваряйки
 входа към последното му изпитание.
 Вътре миришеше на развалено и загнило. Трупове на стари жертвоприношения и техните
 кости се търкаляха из целият лабиринт, използван някога за прогонване на демоните а не
 тяхната инвокация. Неколкократните срещи с предводители на различни черни мироприятия
 из коридорите на катакомбите завършиха с проливането на безжизнената им кръв. Изведнъж
 вниманието на Денис бе привлечено от нещо необикновенно. В един от тъмните ъгли, под
 грубо скована маса се намираше прашен съндък, сякаш недокосван от векове. Той го дръпна
 и разби с ботуша си ръждясалата ключалка. Вътре въргаляха разпокъсани дрипи и няколко
 ръкописа. Той се подвуоми и си помисли, че интоицията му го заблуждава. Върпреки това,
 под влиянието на Меонхил, разрови дрипите и желязната му ракъвица усети нещо здраво.
 Той го издърпа и се изправи. Сърцето му едва успя да сдържи момента на слава – това бе
 неговият меч, този който сам си бе изковал в долината. Само проклятие ли магия можеха да
 сторят това! Стиснал здраво новото си оръжие Денис, в тялото на своят закрилник – паладин
 навлезе в убежището на Господарят на Омразата. Мефисто го очакваше и бълвна отрова от
 нечовешката си паст. Със силен рев Меонхил се затича и нанесе удър на неколцината
 прокълнати консули, поваляйки ги в миг, след което коленичи и се закри с високия си щит 
таотровните капки успяха да проядат само бронята му. Втурна се бързо в дясно, прикривайки
 се зад една от колоните, за да си поеме дъх. Тогава усети силен блясък на преливаща сила
 струяща от меча си. Погледна за колоната и разбра че трябва да дйства мигновенно. Захвърли
 щита си, претърколи се в страни и грабнаи едно лежащо копие от земята, точо когато
 колоната зад която бе намерил убежище се разхвърча на парчета, под магията на Демона.
 Дробовете му пламтяха от зноя на пърлещата зала. Копието полетя и въздухът който
 трябваше да си поеме, почти изгори ноздрите му. В момента в който острието прободе лявата
 ръка на Мефисто, Меонхил вече се затичваше с пъли сили и със скок на леопард се озова на
 отрещната страна на пламтящото езеро. Очите на чудовището бяха насочени към него,
 болката в ръка го предизвикваше и тъмно-ливави струйки от проникновение се спускаха от
 подобието му на лице. Отровните пипала обгърнаха паладина, а той мигновенно разсече
 наляво и надясно, опитвайки се да пренебрегне болката. Тъмен вой за мъст се простена от
 четирите страни, през туловището на изчадието. Мечът проби гърдите му. Бликна огън и
 Меонхил се отдръпна назад. Проглушителен трясък разтресе цялата зала - демона се обгърна
 в пламъците на собствената си ненавист, докато не оста само куп прах, мечът на Меонхил и
 странен камък, който може би само Алкор или Кейн биха знаели за какво служи...
 Завръщането не бе по леко от самото преминаване за границата. Докато се разбуди съвсем,
 минаха поне двадесет минути.
 -Жив и читав! –посочи Райм. Мъдрост наблюдаваше тихо. Денис изглеждаше като кутре току
 що придобило полова зрялост. Неугледният му вид бе затъмнен само от несвързаните му
 мисли.
 -Багодаря ти, това питие си го биваше. – обърна се той към Мъдрост.
 -Благодари на Райм, без него нямаше да си тук.
 -Да наистина той направи много за мене...
 -Как мина? - попита Райм.
 -Свърши се проклетника, забих меча право в гърдите му както ми каза. Само че не бях съвсем
 аз, тази гадост ми обърка съвсем съзнанието. Мислех, че сам трябва да преборя злото, а бях в
 съвсем друго тяло, имах съвсем различно знание. Но признавам, силата на този приятел
 доста ми помогна в ада който трябваше да премина.
 -Това е бил твоят англе пазител. - рече Мъдрост. - Те винаги се явяват на служба в критични
 моменти. Как изглеждаше?
 -Доста черничък и се беше навлякал с дебели дуспехи, как ги мъкнеше не зная. Също
 ползваше голям щит и говореше през цялото време, но някак вътре в себе си, усетих че това
 бе част от съшността му и не се противопоставих, а как ли бих могъл при такова преплитане
 на съзнанията ни. Имах чувството че съм минал и аз с него през целият му боен опит, а той,
 до колкот осещах съвсем не бе малък. Името му бе Меонхил.
 -Паладин от Закарум. - заключи Мъдрост. - Съвсем удачно дори като се има в предвид с какъв
 антагонист си имаше работа. Закарум всъщнст не са братсвото което може би си чувал от
 историите. Много по-древни са те и много по-силни, десет хиляди сънища са минали за тях и
 сянката, но не тази черна сянка с която ти се бори, ги е издигнала до ангелският свят.
 -Шегуваш се, нали?-Не. И трябва да знаеш едно - ако продължиш живота си както преди, много 
скоро зло ще те
 настигне отново. Аз също видях демона в теб, като Райм, но също видях и светлината.
 Светлината на Закарум струи от теб, дори сега по-силно, след като сте били едно със своя
 ангел. Можеш да отключиш възприятията си, или да останеш натъмно завинаги. Вторият
 вариант не ти го препоръчвам. Кра са те погнали. Ти се пребори с Мефисто и той няма да те
 закача, но това не е краят на кошмара, Денис.
 -Райм нямаше много време да ми обясни защо трябва да се страхувам от тези Кра. - отвърна
 Денис. - Малко съм объркан, какво имат общо ангелите с мен и аз със Кра, та не ги ли
 преборих току що в лицето на този кошмар?
 -Не е тлкова просто. Мога да ти покажа ако желаеш.
 -Добре, Мъдрост.
 -Погледни в очите ми. – тя положи ръцете си върху тила му и частта на черепа, зад ушите на
 Денис, наведе се над масата, взирайки се в него, та носовете им почти се докоснаха.
 Спонтанно, кристално-сияйните очи на Мъдрост се привърнаха в планини и той усети че
 полита над тях, а мекият й глас се спуска от небето.
 -Това е Ембър – най високият връх в Ефтаосен, първичният свят подобен на Земята.
 Центърът на всичко което познаваш, центърът на живота. Сенките, както ги наричаме ние са
 различните части на сътворението, Ембър е първичният извор, а Ефтаосен бе първичната
 сянка на Земята . Хиляди светове след това се появи и Земята на която живееш от същия
 извор на живот както и всички останали. – картината се промени и Денис видя всевъзможни
 светове, всички приличащи на тази Земя която познаваше, но и всеки със своите оттенъци.
 -Вселената е един подобен извор, Денис, а всички галактически и планетарни извори, като
 Ембър, са нейни деца и внуци. Всеки планетарен извор създава свои сенки, неговите деца, а
 всяка сянка създава свои обитатели, нейните собствени чеда. Ти си дете на Земята, а твоите
 мисли са твоето собствено потомство. – Денис виждаше всичко в миг, картината бе
 умопоразителна.
 -Ала всеки извор си има слабо място, - продължи Мъдрост - защото
 за да бъде извор той трябва да е несъвършен. Повечето извори запазват чистотата си, но има
 и такива които почват да бълват тиня. Съдбата им е да се изправят в битака срещу чистите
 извори, за да определят дали злото или доброто ще натделее. Милиони години преди сянката
 на Земята да бъде сплетена от живителната сила на Ембър, съвсем далечен извор намиращ се
 на галактически години от Ембър бе покварен от тъмнината. Всичко тръгна от една негова
 сянка която страдаше прекалено много и накрая се превърна в черен идол. Така наричаме
 сянка чиито потомци забавят чувството за любов и състраданието изчезне от сърцата им.
 Този черен идол се нарече Кра и се разстели като черен път и различните сенки на извора,
 докато всичките не бяха под неговият тираничен контрол, та самият извор загуби жизнената
 си енергия. Унищожили всичко там, идолът на Кра се разпръсна в търсене на храна. Така се
 появи първата черна галакатика, и непокварените извори тярбваше да се изправят срещу това
 зло. Много от децата на техните сенки получиха магически сили и поеха срещу демоничният
 ред. Милиарди години се водеше тази война на безброй бойни полета в различните сенки.
 Кра покварваха арогантните, ала изворите се бяха убединили в усилията си да разпръснат
 мрака на идола. Сенките на Ембър също изпращаха своите воини да защитават светлината, и
мнозина от предците ми пазят истории от битките водени в безкрая. Братството от Ефтаосен,
 което организираше главните атаки и тренираше по-младите сенки се състоеше от
 прекосвачи и надарени магьосници наричащи се Шанлонг Джин. А нашите най големи
 съюзници идваха от първичната сянка на извора Фиолес. Те са братството на Закарум.
 Войната завърши с разрушаването на черната галактика и всички покварени извори
 започнаха да се пречистват. Но злото на Кра не умря с това и нова война наближава. Победен,
 идолът се превърна в странстваща болест, опитвайки се да проникне кадето съпротивата бе
 най слаба. А младите сенки нямат нужната защита от такова древно зло. И много бяха
 покварени наново. Но този път злото само покварваше без да превзема самите извори,
 знаеше че установи ли се някаде и започне да действа от там, ще бъде потгонено отново. То
 бе поумняло, имаше опита на победения и бе решено да унищожи всеки живот в тази
 вселена, този път без грешки. Към момента това не е далеч от постигане. То се е
 разпростряло до такава степен, че дори да се съберат силите на светлината, битката ще бъде
 много трудена. Но някои не сме забравили миналото и Шанлонг Джин, както и много
 други братства бранят живота всеки ден, със цената на своя собствен. Затова съм тук. Затова
 Меонхил те закриля. Не подценявй случайността Денис, светлината е над теб. – Картината се
 превърна в неизменна част от съществото му. Той почуства вселената и идолът, самата битка
 на много и различни места, не можеше да си си го обясни, но го виждаше и чувстваше така
 ясно.
 Очите й заблестяха отново. Те не бяха като вселената - но бяха истински извор. Сега той
 разбра. Кра бяха след всеки решил своеволно да вземе страна, да бъде протагонист. Той бе
 излекувал себе си, поваляйки Мефисто, ала точно тази негова смелост го направи цел за
 онищожаване. Кра не понасяше смелите, стабилните и активните – те не бяха подходящи за
 роби. А робство, бе новата тактика на черният идол. Щом веднъш се бяха провалили със
 сила, сега злите сили издигаха империята на Кра наново - чрез лукавост.
 -Ела с нас. – Мъдрост проникна зад мислите му, Денис бе взел вече своето решение.